Милена Ташева
„Лисицата“ от Галин Никифоров (изд. „Сиела“, изд. Storyside)
Една от положителните страни на това да прочетеш редкордно малко книги през 2020 г. е, че коефициентът на кофти книги, които си чел през годината е рекордно нисък. Голяма част от прочетените заглавия всъщност са изслушани аудиокниги и „Лисицата“ беше първата от тях. Размахът на Галин Никифоров не спира да ме удивлява, защото дванайсет месеца по-късно все още си спомням фрази, образи и моменти и от книгата и често се връщам назад към нея. Мащабната история обединява митология, наука и криминален сюжет, преплетени с безкарайно внимание към детайла и прецизност, присъща повече на хирург, отколкото на писател.
Song of Achilles от Маделин Милър (изд. „Егмонт“, изд. Harper Audio)
Още една аудиокнига, от която очаквах нещо като „Пърси Джакъсн и първите трепети на пубертета“. Вместо това получих заглавие, което разби сърцето ми. Милър ме потопи в сложния свят на древногръцкия герой – разкъсван между дълг и пророчества, война и предопределеност. Любовната история между Патрокъл и Ахил е толкова пълнокръвна и истина, че няма читател, който да остане безчувствен към нея. Song of Achilles не е нов прочит нито на митологията, нито на „Илиада“. Това е книга за хората, които се борят за малко човешко щастие в свят, управляван от егоцентрични, жестоки богове. Книга за хюбриса да вярваш, че можеш да надбягаш съдбата в търсене на щастието.
Слушах я на английски, така че нямам коментар по темата с българския превод.
„Кало Змея 2. Чудовища като мен“ от Милен Хальов (изд. „Сиела“)
Милен Хальов е постигнал нещо, което се отдава на изключително малко писатели – написал е фентъзи роман за деца с реалистични, пълнокръвни герои. Дори само за това заслужава „отличен 6“, но във втората част не само успява да надскочи първата и да предаде вътрешния конфликт на героите адекватно и така, че читателят (от всяка възраст) да им повярва, ами е успял да разкаже повече за славянската митология и фолклор, отколкото средностатистическият български ученик ще научи някога. Не мога да пропусна факта, че Ерди, най-добрият приятел на Кало, има собствена сюжетна линия с много достойнства, най-малкото от които е, че героят е от маргинализирана малцинствена група. С тази книга Милен Хальов прави повече за приобщаващото образование, отколкото българската политика е направила за 20 години.
“Сън” от Камелия Кучер (изд. “Хермес”)
Ако читателят и авторът на една книга са на различно мнение за какво е тя, кой е прав? Оставям настрана този философски въпрос, защото, когато книгата е наистина хубава, това няма значение. А книгите на Камелия Кучер са от онези, които искаш да споделиш с всички, защото ти носят не само истинско удоволствие от четенето, но и те карат да надникнеш дълбоко в душата си и да приласкаееш демоните, които те дебнат в най-тъмните ѝ кътчета. Историята на Белен и Жоао не е просто семейна сага. Това е история за стените, които издигаме и за самотата, която използваме като щит. За неразбирането, което срещаме дори у най-близките си и как обидата, родена от него, прави тези стени още по-високи и непробиваеми. Това е история за битките, които печелим, дори когато губим войната. И е изящна и красива точно като поражението на гениален стратег или раздиращата сърцето мелодия на фадото.
„Косачи“ от Нийл Шустърман (изд. „Orange Books“)
Опасността на това да ходиш на планина за няколко дни се крие в ограничения багаж, който можеш да вземеш. Така внезапно може да се окажеш с прочетена книга два дни преди края на пътувания. Единственият ти шанс за приятни литературни разсейвания от природата, която се опитва всеячески да те полази, е да посегнеш на книгите на спътниците си. Така попадаш на „Косачи“ – впечатляващ технотрилър, умело прикриващ се като тийн фентъзи. В свят, в който умирането е станало излишно, единственият начин все пак да запазиш смисълът на живота е Смъртта – чрез институцията на Косачите. Както често се случва с всевластните институции, властта скоро се превръща в гордост, гордостта в aлчност, алчността – в корупция. Във вихъра на това попдат двама тийнейджъри, които трябва да се справят със заговори много по-големи от тях самите.
Bad Blood от Джон Кариру (изд. Екслбрис, изд. Macmillan Digital Audio)
Aбсолютно задължително четиво… ами за всеки. Тази книга е не просто журналистическо разследване, което разказва за възхода и падението на „Теранос“ и създателката му Елизабет Холмс. Кариру отделя немалка част от книгата, за да анализира методите на Холмс за убеждаване и манипулация, корпоративната култура на „Теранос“ и като цяло – самозахранващата се култура на Силициевата долина и стартъпите, където вече не е достатъчно да имаш продукт, гениален като iPhone. Трябва да имаш лице, което да бъде следващия Стив Джобс. И в случаи като „Теранос“ това се оказва дори по-важно от това да имаш работещ продукт. Кариру е страхотен – книгата е чиста публицистика, но се чете като динамичен корпоративен трилър.
„Нормални хора“ от Сали Руни (изд. Еднорог, изд. Storyside)
Докато слушах първите няколко глави на „Нормални хора“, се чудех „За какво по дяволите е целият хайп?“. Романът получи толкова много признания и дори беше наречен „първия голям роман на милениъл поколението“, че човек няма как да не очкава нещо дълбоко проникновено. Вместо това в началото на книгата се среща с двама откровени лигльовци, на които повече би им прилягало да участват в епизод на „Приятели“, отколкото в „първия голям роман на милениъл поколението“. И тъкмо тогава парченцата започват да се наместват и виждаш как цялата амалгама от травми, отчужденост и страх прецаква всеки опит на героите да бъдат откровени и уязвими. Как всеки от тях, опитвайки се да се предпази, наранява не само себе си, но и любимия си човек все по-дълбоко. „Нормални хора“ не е приятна за четене книга – твърде нелицеприятни истини разкрива, ако разбира се, имаме смелостта да си ги признаем.
