fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

ИнтервютаНовини

Майк Викинг: Щастието във всички държави и култури се измерва със здравите връзки между хората

15 Mins read

Датчанинът Майк Викинг е изпълнителен директор на Института за изследване на щастието в Копенхаген и водещ експерт по свързаните с него въпроси. В работата си за по-доброто разбиране на щастието, субективното благополучие и качеството на живот той пътува до множество места по цял свят както за да представи своите открития, така и за да изследва глобалните тенденции на жизнената удовлетвореност.

През тази седмица авторът на бестселъра „Малък наръчник по хюга“ посети и България по покана на издателство „Хермес“, за да представи новото си заглавие „Малък наръчник по люка“. Имах удоволствието да разговарям с него за книгите му и тайните на щастието по света. Срещнах един изключително лъчезарен и позитивен събеседник, чието разсъждения съм сигурна, че ще ви заинтригуват:

Изненада ли ви успехът на „Малък наръчник по хюга“?

Честно казано, да. Беше като мечта на стероиди (смее се). Всеки автор се надява, че книгата му ще има успех, но никога не съм си представял чак такива отзиви. „Малък наръчник по хюга“ вече е преведена на почти 40 езика и всеки ден получавам много мили писма от читатели.

А защо според вас Западът сякаш беше опиянен от хюга, и то толкова бързо?

Едната причина е, че назовахме нещо, което хората вече правят, вече познават. Чрез книгата им дадохме начин да оценят това, което имат, и премахнахме чувството за вина, което понякога изпитваме, щом правим приятни неща за себе си. Много читатели споделят, че цял живот са вършили хюга дейности, но просто не са знаели, че има дума за това.

hyuga-mayk vikingНо не е ли хюга привилегия на хората с по-високи доходи и социален статус?

В Дания хюга е и за бедни, и за богати, и по-скоро няма цена. Хюга зависи от това да бъдем заедно, да се наслаждаваме на момента. Не трябва да бъде свързвана с лукс. Даже често я използваме, за да избягаме от него. Влизаме в ресторант, който изглежда твърде лъскав за нашия вкус, и си казваме: „Не трябва ли да намерим място, което е малко по хюгърли?“. В някои страни, например САЩ, фокусът на хюга е изместен върху притежанието, но не бива да е така.

А какви са отзивите, които до момента срещате за „Малък наръчник по люка“?

Книгата върви много добре. До момента е преведена на около 30 езика. Люка е доста по-близка до работата ми в Института за изследване на щастието. На практика е като търсене на съкровище по света. Крайната ни цел е да открием как постъпват хората в различните държави, за да повлияят положително върху собствения си живот и благосъстоянието на другите.

В „Малък наръчник по люка“ разказвате как сте решили да напуснете сигурната си, добре платена работа, за да основете Института за изследване на щастието – задача, която е била много предизвикателна. Кои бяха основните фактори, които ви помогнаха да се справите с трудностите в началото, и какво научихте от създаването на Института досега – за щастието, за себе си?

Основах Института преди пет години и стартирах само с една добра идея и един зле работещ лаптоп. В началото беше много трудно. Често казвам, че никога не съм работил толкова много и притежавал толкова малко, но същевременно никога не съм се забавлявал толкова много. Прекрасно е, че открих мотивация и страст да работя в тази сфера, да търся отговори на различни въпроси, и въпреки че не изкарвам много пари, усещам, че искам да правя именно това, искам да му посветя кариерата и живота си. Мисля, че е чудесно да се озовеш в подобна ситуация – вдъхва ти усещане за цел, за смисъл. Ако фокусираш работата и страстта си в нещо, ако се отдадеш на една сфера, която наистина ти харесва, в някакъв момент ще дойдат и парите.

Научих, че трябва да поставя целта и страстта преди печалбата и да получа печалбата като резултат от страстта, която съм вложил, преследвайки целта си.

Според книгата това е и една от основите на щастието, нали така?

Да. Често говорим за преследване на щастието, но смятам, че има и щастие в преследването. Преследването на цели, които искате да постигнете, и на въпроси, на които да отговорите.

А какво казват изследванията на щастието за страните от Източна Европа?

Ако гледаме „Световният доклад за щастието“ (World Happiness Report), често намираме Скандинавските страни, Канада и Австралия в началото на списъка, а на дъното са държави като Сирия, Ирак, Афганистан. Страните от Източна Европа са малко по-надолу в списъка в сравнение с другите европейски държави. Отчасти се дължи на ниските нива на БВП, ниското доверие към другите и към правителството, както и високите нива на корупция. Добрата новина е, че макар България да е в долната половина на списъка, всъщност сте трети по отношение на степента на подобрение през последните десет години. Когато сравняваме данните относно щастието на хората днес в сравнение с тези от десетилетие, България значително се е подобрила.

Имате ли някаква представа на какво се дължи това подобрение?

Какво е твоето предположение? На какво се дължи според теб?

Мога само да предполагам. Може би новите технологии и фактът, че пътуваме повече, са ни направили по-отворени и хората започват да стават проактивни по отношение на правителството, имат желание да променят статуквото. И, разбира се, фактът, че сме част от ЕС помага от финансова гледна точка – много хора започват малък бизнес, развиват земеделието…

Звучи възможно. Един от важните фактори за щастие е наличието на финансова удовлетвореност, но също и на лична свобода – дали хората чувстват, че могат да живеят по начина, по който искат, – така че всичко изброено от теб може да е сред причините за подобрението.

В „Малък наръчник по люка“ има и множество примери за държави или градове, в които стремежът на управата да направи гражданите по-щастливи е повлиял върху инфраструктурата. Изглежда, щастието на населението става все по-важен фактор. Какви промени или тенденции сте забелязали в тази връзка през годините в Европа и по света? Променя ли се начинът ни на мислене относно щастието и неговата значимост?

И да, и не. На глобално ниво се забелязва тенденция политиците да поставят щастието и благосъстоянието на гражданите в основата на своите политики за развитие. Вместо да се съсредоточват върху увеличаване на богатството и подобряване нивата на БВП, виждаме как държави, правителства и градове осъзнават, че най-важната им цел е качеството на живота. Трябва да развиваме политиките си така, че да подобряваме хорското благосъстояние и благополучие. За съжаление, много правителства все още не успяват да развият докрай тези идеи.

Един конретен пример – пътувам доста и когато бях в Куала Лумпур, отседнах в хотел близо до Ботаническата градина. Реших да я посетя, но не успях, защото въпреки всички инвестиции в инфраструктурата на града, нямаше изградена система за пешеходци. По този начин сякаш заявяваш на хората, че ако не притежават кола, са второ качество граждани. Същевременно в Копенхаген повечето жители отиват на работа с велосипед, студентите стигат до университета с велосипед, членовете на парламента се придвижват с велосипед. Аз не притежавам кола, защото нямам нужда от нея и защото в града има изградена инфраструктура, която превръща карането на велосипед в най-лесния, бърз и удобен начин на придвижване. Така бедни и богати могат да стигнат до едно и също място с една и съща скорост, заедно. Смятам, че великите градове постъпват така – премахват етикета с цената от щастието и позволяват на пешеходците и велосипедистите да бъдат кралете и кралиците на пътя, а това е една чудесна стратегия.

Звучи ми малко утопично.

За мен не е утопично. През 60-те и 70-те години Копенхаген също е бил град, ориентиран към автомобилите, но сега е насочен към велосипедистите. Ставали сме свидетели на големи промени в градове и правителства, направени в името на доброто на хората – напълно възможно е, но се нуждаем от политици, които са отдадени на идеята и готови да работят за осъществяването й!

В книгата говорите и за психичните проблеми, приемането на антидепресанти и други медикаменти за лекуване на състояния като депресия и тревожност. В България това все още е тема табу за много хора. Защо е важно да говорим открито за тези проблеми и какви са основните стъпки, които можем да предприемем, за да започнем такъв диалог?

Може би най-доброто, което всяка държава може да направи, е да нормализира разговора относно психичните проблеми. Това не е валидно само за България, а в глобален мащаб. Все още съществува стигма, свързана с душевното здраве, която издига бариери пред хората, търсещи решение или стремящи се да започнат този важен диалог. Психичното здраве и свързаните с него заболявания са част от живота, част от човешкото битие. Нормално е да преминеш през провали, разбито сърце и куп трудности и е редно да говорим за тези тежки моменти. За да премахнем стигмата и да улесним разговора, е необходимо просто да започнем да споделяме открито.

Една от държавите, която е стигнала най-далеч в това отношение, е Великобритания, където дори членове на кралското смейство споделят за трудностите, пред които са се изправяли, а това помага на много други хора да се осмелят да говорят. Когато пътувам, също обсъждам някои от трудностите в моя живот. В Южна Корея например, където тази тема е табу, споделих историята на майка ми, която страдаше от депресия от раждането ми до смъртта й, и състоянието й беше част от моя живот. Обсъждането на тези теми с приятелите и семейството помага и на другите да бъдат по-открити по отношение на предизвикателствата, с които се сблъскват. Добро начало е да задаваме подобни въпроси: „Усещам, че преминаваш през труден период. Мога ли да направя нещо за теб? Има ли с кого да поговориш?“.

В тази връзка, постоянното търсене на щастието може ли да се окаже нож с две остриета, като доведе до неудовлетвореност? „Фалшивото щастие“, което демонстрираме в социалните медии също допринася за това.

Да, определено виждаме как социалните медии могат да окажат негативно влияние. Във всяка от тях постоянно си бомбардиран със снимки, демонстриращи колко прекрасен е животът на всички около теб. Може да ни накарат да се чувстваме така, сякаш нашият живот не е толкова хубав, колкото всъщност е. А ние сме социални същества и обичаме да се сравняваме с останалите.

Проведени са интересни експерименти с хора, които спират да използват социалните мрежи, за да видят как  ще им се отрази липсата им. В книгата разказвам също за едно датско училище – пансион, където в началото на семестъра настоятелството взема телефоните на учениците и им ги дава само за по един час на ден. След шест месеца се провежда гласуване сред всички младежи дали да продължат с прилагането на тази система и 80% гласуват „За“, защото установяват, че когато никой няма телефон, започват да комуникираме помежду си и да опознават околните.

Майк Викинг в София (снимка: „Хермес“)

Има хора, които се отнасят донякъде пренебрежително към книгите ви. Твърдят, че „повтаряте очевидни неща“ или „не казвате нищо ново“. Като цяло подобно отношение е често срещано към трудовете и публикациите, свързани с щастието – определяни са като повърхностни. Какво бихте казали на тези хора, за да промените мнението им?

Че имат пълно основание (смее се). Не бива да четат за щастието, ако не се интересуват от него. Моята амбиция е да го изучавам – затова и създадох Института за изследване на щастието, – а книгите са чудесен начин да се свързвам с други хора и да им предавам това, което съм научил по темата.

Смятам, че имаме нужда от научен подход към щастието. Трябва да го разберем, за да изградим по-добри държави, по-качествени политики и по-хубав начин на живот. Ако читателите намират това за интересно, ще се радвам да посегнат към книгите ми. Ако ли не, има още много други заглавия, които ги очакват.

Можете ли да разкажете повече за Института за изследване на щастието, проектите, с които се занимавате, и бъдещите ви цели?

Всъщност двете са обединени. Основах Института, за да отговоря на три въпроса, свързани с дългосрочните ми цели – как можем да измерим щастието, защо някои хора са по-щастливи от други и как бихме могли да подобрим качеството на живота. Всички проекти, които развиваме за фондации, градове и компании, се стремят да разплетат тези въпроси, което е доста трудно – затова вече побелявам, макар все още да съм млад (смее се). Извличам голямо удовлетворение от тази работа и искам да прекарам следващите 30-40 години в търсене на отговори.

А какви са целите ви като писател? На каква тема ще бъде следващата книга, която да очакваме?

Отново ще е свързана с щастието. В момента ми е много интересно да разбера защо помним това, което помним, и как можем да оформяме щастливи спомени. Понастоящем провеждаме изследвания в тази сфера.

Писането ми носи удоволствие, приятно ми е да правя проучвания и когато пиша, си представям, че седя срещу някого и се опитвам да му предам това, което виждам в получените данни. Старая се да проведа приятен разговор с друг човек, като комбинирам интересните открития от проучванията ми с лични истории и примери. Това, което осъзнах, е, че данните оформят науката, но историите ни помагат да я разпространим сред хората. Ето защо искам да предам полезни данни, но по интересен начин, така че читателят все пак да запомни нещо.

В едно интервю споменавате, че винаги носите книга в себе си, когато трябва да пътувате или например да чакате по летищата. Коя книга носите със себе си сега?

В момента нося две книги – и двете съм ги чел преди. Казват се Freakonomics и  SuperFreakonomics. Те са доста стари и са написани в съавторство между журналист и икономист (Стивън Левит и Стивън Дъбнър). Именно те ме поведоха по пътя към изследване на щастието. Сега ги препрочитам, защото ми предстои среща с един от авторите. Някои от любимите ми творби обаче са на класически американски писатели. Много харесвам Хемингуей, „Сбогом на оръжията“ е сред любимите ми романи, както и изпълненият с атмосфера „Безкраен празник“ – полубиографичен разказ за човек, който се опитва да стане писател в Париж през 30-те години на XX век. Харесвам също „Великият Гетсби“ на Фицджералд… Подобен тип класики.

А коя е книгата, която ви е впечатлила най-много през последните години или най-често препоръчвате?

Ще се спра на „Великият Гетсби“. В тази книга има мотив, свързан с проучване на щастието – авторът говори за неспирното преследване на нещо, което винаги ни се изплъзва, а много от нас постоянно преследват илюзията за щастието, която никога няма да уловят. При изледванията на щастието има един термин, който описва как постоянно вдигаме летвата на това, което искаме или от което се нуждаем, за да бъдем щастливи. Във „Великия Гетсби“ също се появяват такива елементи, затова я препоръчвам.

И за финал – ако трябва да формулирате тайната на люка в едно изречени, каква би била тя?

Ще е доста дълго изречение, но основният и най-универсален фактор, който влияе на всички аспекти на щастието в различните култури и държави, са взаимоотношенията между хората. Така че, да инвестирате време и енергия в изграждането на здрави връзки и отношения с приятелите и семейството ви, е чудесна стратегия за щастлив живот.

Снимка на публикацията: Крис Макандрю, The Times