fb
Ревюта

Рик Риърдън превзема и скандинавската митология с „Магнус Чейс и боговете на Асгард: Мечът на лятото“

4 мин.

Магнус Чейс и Боговете на Асгард 1: Мечът на лятото - Рик РиърдънШумеше се, че Рик Риърдън ще щурмува скандинавската митология, още по времето, когато излязоха първите шест книги от поредицата за Пърси Джаксън. Уви, вместо това получихме египетска трилогия и „Боговете на Олимп“, преди Риърдън да се осмели да се потопи в мразовитите и кървави легенди на северните народи.

Определено се надявах Риърдън да ни поднесе нещо различно. Не че съм очаквала „Магнус Чейс и боговете на Асгард: Мечът на лятото“ (изд. „Егмонт България“) да е коренно противоположна на досегашното му творчество – ясно е, че не можеш да си позволиш твърде големи експерименти, когато си в позицията на един от най-обичаните съвременни детски писатели. Просто скандинавската митология винаги ми се е струвала по-сурова, безмилостна и странна от посестримите си (имайки предвид колко непонятна може да бъде старогръцката, говорим за наистина високи нива на лудост) и вярвах, че това ще даде своето отражение.

Наистина не ми се разказва за сюжета, тъй като в това отношение формулата е напълно типична за Риърдън – главният герой внезапно разбира (след като е нападнат от легендарно същество), че е потомък на богове. Съвсем скоро се впуска в търсенето на артефакт, който ще спаси света от чудовищно зло. По пътя му се случват един милион приключения, включващи най-известните фигури от съответната митология. Паралелно протагонистът сглобява пъзела на божественото си наследство и се научава да използва свръхестествените способности, с които то го дарява. Това е.

Магнус Чейс и Боговете на Асгард 1: Мечът на лятото - Рик Роърдън

Оригиналната корица на „Мечът на лятото“. Българската е дело на Стоян Атанасов

Риърдън е бръкнал дълбоко в торбата с идеи на първоизточника и не пази най-доброто за накрая. От самото начало ни запознава с някои от най-големите звезди на скандинавската митология – вълкът Фенрир, Тор, Локи (който винаги е страхотен. Сериозно, сещате ли се за история, в която изявите на Локи да не са най-добрата част?) и куп други по-известни или по-слабо познати, но неизменно щури персонажи.

Какво обаче е различното спрямо другите поредици на Риърдън?

На първо време, Магнус Чейс не е просто скандинавски еквивалент на Пърси Джаксън. Ревютата в Goodreads твърдяха, че двамата са едва ли не идентични, но за мое голямо облекчение Магнус определено има своя собствена индивидуалност. Миналото му е по-мрачно, животът му е по-тежък и си личи, че нерадостната му съдба го е направила малко по-зрял, саркастичен, рязък и безцеремонен от други герои на Риърдън – поне личното ми впечатление е такова.

Също така, в самото начало се случва нещо мъчително, жестоко и шокиращо, което дава силна заявка за скандинавската същност на поредицата. Вътрешно ликувам, когато авторите на юношески книги проявят смелост и доза черен хумор, така че Риърдън има моите адмирации за начина, по който отприщва сюжета. Колкото и да се изкушавам да го споделя с вас, май е по-добре да ви спестя спойлерите.

Не знам на какво точно се дължи, но на „Мечът на лятото“ съм се смяла повече, отколкото на който и да било друг роман на Риърдън. Хуморът му никога не ме е разочаровал, но дали заради особеностите на скандинавската митология, дали заради специфичните реакции и коментари на главния герой към случващото се, тук не съм спряла да се хиля. Абсурдът понякога достига неудържими темпове. Противно на опасенията ми, че Риърдън най-накрая ще пресуши кладенеца на фантазията си, той сякаш се намира в най-добрата си форма.

Магнус Чейс и Боговете на Асгард 1: Мечът на лятото - Рик РоърдънДотук всичко изглежда като цветя и рози, но за жалост, романът не остави изцяло положителни чувства в мен. Макар страшно много да харесах „Мечът на лятото“ – толкова много, че да ми се искаше да си премълча някои разочарования – в крайна сметка реших да изплача болката си по повод българското издание.

Винаги съм се радвала на факта, че „Егмонт“ са милостиви към феновете си и издават най-чаканите заглавия възможно най-бързо след световната им премиера, но в случая с Магнус Чейс тази експедитивност се е отразила на качеството. Книгата е пълна с грешки от всякакво естество (печатни, правописни, смислови…) и на много места преводът просто не звучи добре. Не съм забелязвала нещо подобно при другите романи на Риърдън, затова имах чувството, че пропуските ще ми избодат очите. Честно казано, като голям негов почитател бих предпочела да получавам историите му в най-добрия им вид, било то и с по-голямо закъснение.

Още едно ревю за романа можете да прочетете в сайта „Детски книги“ и в „Цитаделата“.

[ + ]