fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Между Рая и Ада“ човек открива себе си

6 мин.

mezhdu-raya-i-ada„Между Рая и Ада“ (изд. „Жанет 45“) е бавна, дълбока и различна. Книга, която не може да се чете в автобуса, която изисква пълното внимание и вглъбяване на читателя. Стефансон не е написал исторически роман, който да разкаже за трудния живот на исландските рибари от началото на XX век, нито пък философско разсъждение за цената на живота.

Йон Калман Стефансон пише за ада и рая у всеки от нас – за приятелството и загубата, за вятъра и студа, за морето и сушата… за смъртта и живота.

От мига, в който се раждат, а дори и преди това, човешките същества принадлежат на смъртта

Живото тяло е удивително нещо. Но от момента, в който сърцето спре да бие, да тласка кръв, когато искрите от спомените и мислите угаснат, тогава то престава да удивлява и се превръща в нещо, за което не искаме да намерим дума… Смъртта променя всичко.

Ние сме нейни. Всички ще умрем. Смъртта е до нас всеки миг, всеки час. Понякога се е скрила между секундите на изтичащото време, друг път – в режещия вятър. Понякога ни дебне, спотаена между страниците на поема, написана от сляп английски поет, или в забравената връхна дреха. Чака ни на върха на планината и в ледените дълбини на морето. Тя е търпелива, защото знае, че ще получи онова, което си е нейно.

Смъртта подмамва Бард с обещанията на „Изгубеният рай“, отвежда го в студа, далеч от сушата, далеч от огъня, далеч от надеждата. И все пак не преценява добре риска. За малко да загуби от поезията, от обещанието, от надеждата, от любовта… „нищо тук без тебе не е сладко“. И все пак тя печели, защото тялото е предател. Прибира Бард в ледената си прегръдка и оставя момчето само.

Толкова е обикновено, че Бард умира. И в същото време – толкова смазващо. Защото Бард е красив и добър, чете поезия и мечтае. Смъртта, тази проклетница, можеше да избере който и да е от другите – капитанът Петер, момчето, Арни, Гвенд или Ейнар. Но тя избира Бард, единственият, който се вълнува от мечти и поезия.

Сигруд държи аптека и книжарница в една и съща къща – книгите така ухаят на лекарства, че само като ги помирише, човек оздравява и всякаква болка минава; после кажи, че не е здравословно да се четат книги.

От първата страница читателят знае, че някой – Бард – ще умре. И докато чака това да се случи, по всякакъв начин се опитва да изгради стена между себе си и героя. Да не си позволи да почувства емпатия или обич. Но това е невъзможно. Бард е толкова съвършен, че подобно на момчето, читателят го съзерцава прехласнато и очаква deus ex machina, който да спаси новия му любимец от ноктите на смъртта. 

Смъртта на Бард е очаквана, но това сякаш я прави още по-опустошителна. Емпатията, която изпитваш към момчето, и собствената ти тъга по Бард и всичко, което си вложил в образа му, четейки за него, разкъсват сърцето ти. Налага се да оставиш книгата за ден, два, три, седмица.

Сълзите пресъхват, те са хубаво нещо – макар и недостатъчно хубаво. Човек не може да вплете сълзите една в друга, да ги пусне като бялскава нишка в тъмните дълбини и да издърпа нагоре умрелите, на които се е полагал живот.

Ако това е роман за смъртта на Бард, какво още има да се говори след това? И още повече – в три книги. Йон Калман Стефансон обаче не се задоволява да разкаже историята на едно момче, умряло заради собствената си глупост и захлас по една книга, по няколко стиха („Нищо тук без тебе не е сладко…“). Той трябва да разкаже историята на живите.

Стефансон е написал роман, който носи пулса на самия живот – върхове и падения, трепети и болки, чиста jon kalman stefansonрадост и ужасяваща мъка. Историята на рибарите и на момчето, загинало заради книга с поезия, е прекрасна и тъжна и много читатели намират втората половина на романа за по-слаба. За мен тя беше много различна от първата, но никога не бих могла да ги разделя или да я нарека по-слаба. Също като в живота, след смъртта живите трябва да продължат. Сред ступора и мъката, сред разяждащата болка и гнева, живите нямат избор. Животът продължава, не чака, притиска, брои и отмерва времето, секундите, вдишванията и издишванията, „…колкото повече светлина, толкова повече мрак, така е устроен светът“.

Момчето, люшкащо се между гнева и мъката, напуска сигурността на фиорда и поема към Мястото (прилично на село или градче сборище от къщи и хора), за да върне книгата на стария капитан, от когото е взета назаем. Това е само началото на едно пътешествие, на едно изпитание.

Езикът, стилът на книгата издават един изключителен писател. Много повече поет, отколкото прозаик и много повече скулптор, отколкото писател, Стефансон не пише, а вае образи с думи и изречения. Макар историята да го позволява, авторът не отегчава читателя с прекомерни философски разсъждения за живота и смъртта. Вместо това ни оставя да се скитаме в мислите на героите му, да се натъкваме сами на бисерите, които мисълта им ражда, да откриваме колко сложни и дълбоки са всъщност обикновените хора от фиордите, моряци и рибари, които не умеят да плуват.

Една от най-забележителните книги на 2015-а в превод на Стефан Паунов и с разкошна, вълнуваща корица от Христо Гочев, този роман определено не е за всеки, макар да ми се иска повече хора да го прочетат. Защото „Между Рая и Ада“ човек открива себе си и пречиства душата си.

Надявам се, че скоро ще четем на български и останалите романи на Стефансон, разказващи за съдбата на момчето в Мястото. Дотогава прочетете и коментарите за романа на Деси и на Темз.

[ + ]