Поредицата „Милениум“ на Стиг Ларшон (изд. „Colibri“) бе първата творба от съвременен скандинавски писател, която прочетох и ме завладя напълно. Трилогията за разследващия журналист Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер ме накара да погледна по друг начин на журналистиката и ми показа, че криминалните трилъри могат да бъдат много повече от забързано преследване, плоски герои и еднотипни сюжети.
С всяка следваща история Лисбет се превръщаше в една от любимите ми героини. Въпреки странния си нрав и външен вид, тя ми даваше увереност, че няма невъзможни неща и онова, което не ни убива, наистина ни прави по-силни. Ето защо нямах търпение да прочета продължението на нейната история. Казвам „нейната история“, защото за мен Микаел отдавна беше персонаж с поддържаща роля.
Очакваше се четвъртата книга „Милениум. Онова, което не ме убива“ да е различна от предходните три, най-малкото защото е написана от друг автор – Давид Лагеркранс (също бивш журналист). Сюжетът обаче отново започва в момент, когато вестник „Милениум“ се намира в трудна финансова ситуация и върху Микаел Блумквист пада тежката задача да открие следващата сензационна история, която ще го спаси.
Отговорът сам го намира след едно телефонно обаждане от шведския изследовател Франс Балдер. Разработеният от него алгоритъм за създаване на изкуствен интелект привлича внимание на американската Агенция за национална сигурност, американска компютърна компания, руската мафия и шведската полиция и излага на опасност живота на шведския учен и неговия син аутист Аугуст. Не след дълго Блумквист се оказва в центъра на заплетена ситуация, от която само Лисбет може да го измъкне. Тя обаче има собствени проблеми, с които трябва да се справи, след като нейната зла сестра близначка неочаквано се появява в живота й.
До този момент не бях чела нищо от Давид Лагеркранс и не знаех какво да очаквам, но, изглежда, писателят е решил да заложи на добре познатата и успешна схема от първите три романа. В сюжета обаче са намесени твърде много нови герои и изведнъж действието започва да тече така бързо, че читателят буквално може да се замае. В опита си да създаде напрежение, Лагеркранс твърде често накъсва различните сцени и рискува последователността на историята да се изгуби. Търсеният ефект определено е постигнат – четеш бързо и с притаен дъх, защото искаш по-скоро да стигнеш до продължението на предходната случка. В същото време обаче цели глави се превръщат в пълнеж между два напрегнати момента и се хващах, че ги чета, без да се задълбочавам, само за да стигна до същественото.
Въпреки всичко мисля, че щях да простя на Лагеркранс изморяващата структура и познатата сюжетна линия, ако беше отделил повече време на Лисбет и не я беше описал по този начин. За съжаление, неговата Лисбет Саландер е бледо копие на интелигентната, смела и безапелационна хакерка, която с такова нетърпение чаках да срещна пак.
Ако четете „Милениум. Онова, което не ме убива“ като поредния криминален трилър, книгата най-вероятно ще ви хареса. Има от всичко по много – преследване, заговори и интриги, неочаквани обрати, напрегнат сюжет, въртящ се около популярни теми. Ако гледате на нея като на продължение на трилогията „Милениум“ обаче, може да останете разочаровани. Героите не са такива, каквито ги познавахме. Липсва уникалният глас на Ларшон, който отличава романите му от масата американски трилъри. Все пак фенката в мен се надява, че Лагеркранс ще намери правилния подход в следващите книги и най-вероятно ще му дам още един шанс, заради Лисбет.
Още едно ревю за романа можете да прочетете от Милена Трендафилова тук.
