Ако си търсите поредната стандартна книга в графа „любовен роман“, „Сватба в небето“ на Мирча Елиаде не е за вас. Най-малко защото не е написана от жена, прекалено влюбена или с твърде наранени чувства, нито от мъж, който педантично се опитва да угоди на аудиторията като й даде тъкмо това, което тя очаква и желае.
„Сватба в небето“ е разказ от първо лице, споделен под покрова на нощта, мъжката гледна точка към обичта и огледало на човешкия егоизъм, който пречи на един щастлив край. Главни герои и разказвачи са Мавродин и Хаснаш – успешен писател и замогнал се предприемач. По стечение на обстоятелствата, събрани от общата страст към лова, двамата мъже разкриват един пред друг драматичната история на своята най-голяма любов. По ирония на съдбата се оказва, че са обичали една и съща жена. Но иронията не спира до тук.
Разказът на Хаснаш описва склонността му да измъчва с обиди и студено поведение любимата си Лена, сякаш изпитва сладостна болка от това да я тормози – нещо като наркотик, от който не може да се откаже. Егоистично е желанието му да задържи до себе си младата жена като стане баща на децата, които тя не иска да има от него. Наранена, Лена си тръгва.
Години по-късно – вече Илиана, тя среща Мавродин. Само за да се влюби още по-силно, да се отдаде напълно и да страда отново. Защото историята се повтаря, макар и с разменени роли – този път тя горещо иска да стане майка, а той се усеща предаден от нейното желание. Пак егоизмът е в основата на раздора – разбирането на Мавродин е, че той не може да се осъществи истински чрез тленното, че то го ограничава, желанието му да е небесен и божествен. А това е в дълбок разрез с пробудилите се инстинкти на Илиана. Крайният резултат е сблъсък на светове, прекалено различни един от друг и фатално привличащи се, който довежда до раздяла.
Вярно е, че основата на история на Елиаде не може да се нарече новаторска или иновативна. Всяка любовна история, за да е силна, завладяваща и емоционална, трябва неминуемо да не завършва с „и те заживели дълго и щастливо“. Това, което отличава „Сватба в небето“, е погледът на Елиаде, неговата призмата и дълбочината на блестящо предадената емоцията, която се пречупва в нея. По никакъв начин сълзливо или лигаво, съвсем точно стегнато, без излишества и многословни обяснения. Особено силни са диалозите между Мавродин и Илиана. В тях майсторството на Елиаде изпъква изключително и то не толкова заради казаното, а заради онова, което крещи неизречено в паузите между думите.
Не мога да не отбележа и прекрасния стил, а също плавното развитие и разкритие на героите. Въпреки обичайните си занимания с научно писане, творбата на Елиаде не отстъпва по нищо – от стил до сюжет, на който и да било класен роман. Впечатление прави и точният и детайлен щрих, който авторът прави на две различни прослойки от букурещкото общество – замогналите се предприемачи и артистичните кръгове. Характерните им черти са деликатно загатнати и все пак достатъчно добре маркирани, за да създадат подходящата нагласа за разбиране на душевния мир на главните герои. А това става леко и някак от само себе си – историите са сходни по своята същност. Основават се на толкова познатата неспособност на двама души да разберат поривите на другия. Огромната тъга, причинена от собствения егоизъм и раздялата, късното осъзнаване на допуснатите грешки, разкаянието, завистта, страхът, огорчението, съмненията, терзанията, ревността – все неща човешки, с които сме се сблъсквали преди, а навярно и отново ни предстои, но поднесени красиво и с финес, без укор и назидание, просто изложени, както ни ги излага и самият живот.
