fb
Ревюта

Моята история за Луната и другите истории на Георги Господинов

6 мин.
i drugi istorii gospodinov

i drugi istorii gospodinovНе знам как да започна. Но знам, че искам да започна. Искам да разкажа за историите на Георги Господинов. Защото са важни и нужни да бъдат прочетени. Защото „всяка история има правото да бъде разказана и чута“, както казва самият автор. Защото голяма част от тях ни се случват ежедневно – в миналото, настоящето или бъдещето. Тук не зависиш от времето, те обхващат целия ти досегашен живот и те карат да се замислиш. Не си ограничен в пространството – не става въпрос само за града, в който живееш сега, или този, в който си живял преди, държавата е без значение, или къщата на баба и дядо. В тези истории става въпрос за теб. Те са за начина, по който се чувстваш, по който изразяваш себе си, по който структурираш мислите си.

Купих си двата сборника заедно – „И други истории“ и „И всичко стана луна“. Дали кориците им ме накараха да ги възприема като едно цяло, неделимо произведение? Да. Нищо, че на едната корица пише 3-то издание. И с тези истории започна моето пътешествие.

Още на „Предистории“ се развълнувах. Препрочитах думите на Георги Господинов, задържах се на прага, забавях удоволствието… е, беше си напълно оправдано. “И други истории“ ме накараха да се чувствам жива. Настроението ми докато ги четях не варираше от крайност в крайност, а беше един съвършен кръговрат от емоции. Имаше смисъл в налегналите ме носталгия и радост, меланхолия, тъга, спомени, но и щастие, че са и мои спомени, че и аз съм част от историите на Георги Господинов. Всичко започна със смях – хората наоколо ме гледаха учудено, защото беше искрен, бърз, излязъл на един дъх от сърцето и от душата. Минута пауза, за да го осмисли и умът, и още минутка тишина, за да се съчетае всичко в едно цялостно усещане. И веднага бързам към следващия разказ. „Осмата нощ“ със списъкът на нещата, които трябва да се чуят преди да настъпи глухотата; “око-ухо, охо или уко”; възприемането и промяната на света около теб без звуци и промяната на самия теб. „Първи стъпки“ ме върна към детството, към спомените за първата прочетена книга, за времето с баба и дядо, за сувенирите от чужбина. „Кристен, която маха от влака“ и за това как един жест, една мимика твоя, наистина могат да променят света на човека, към който са отправени. И твърдо вярвам в това. На „Муха в писоара“ се смях със сълзи на образа на мъжа пред писоара (нуждата му от цел) и съпоставката между немската и българската тоалетна. „Сляпата Вайша“ с живеенето или в миналото, или в бъдещето, но никога в настоящето. И колко хора около нас, наистина не се наслаждават на това, което се случва в момента. За колко от тях животът минава в тревоги за това, което би се случило утре, сравнено с това, което е било вчера, но ДНЕС не съществува? „Закъснелият дар“ ме трогна невероятно, в „Жива душа“ ме разтрепери разговорът с починалият най-добър приятел и признанието, в „Третият“ се влюбих, изпитах ужас с Л. (криминална история), „За краденето на истории“ ме разсмя и натъжи едновременно. „Божури и незабравки“ няма как да не спомена!

i-vsichko-stana-lunaСборникът „И всичко стана луна“ ме промени по друг начин. Затвори ме в себе си. Накара ме да искам да бъда сама, за да преосмисля живота си дотук, отношението ми към случващо се. Всичките думички за апокалипсис, за прощаване с близките, всичката болка… Разказите тук ми бяха тъжни. Носят ми настроение за последните неща в живота: последните  минути на слънцето – „8 минути и 19 секунди“; последните опити за намиране на баща – „Обащиняване“; последната радост в едно село – „Ритуалът“; последната буква от азбуката – „Азбука на имената“; последните опити за съживяване на стари любови – „Пред хотел „България““ и „Да търсиш Карла в Лисабон“. Влюбена съм в „О,Хенри“, „Чай от вишни“, описанието на дъщерята, дадено от бащата в „Среща с Флорал“. „Лицата от последните дни“ – различните истории събрани в една. „Старецът и морето“ – поплаках си даже. Всеки от нас има спомени от стара, негова къща. На село. Тази на баба и дядо. Където всяка мебел е част от теб. „И всичко стана луна“ – преживях го много лично. Какво би било ако наистина знаехме кой кога ще напусне този свят. Дали възможността да прекараш последните оставащи месеци на близък човек заедно с него, знаейки, биха те натъжили по-малко, след като той си отиде. Възможността да кажеш обичам те, защото… Да изредиш дори всички онези малки дреболии, които си пропускал в ежедневието, да им обърнеш внимание или дори недостатъците, които винаги са те дразнели, но пак си ги обичал. Да си поплачете заедно, да се посмеете, пообичате. Заедно. Като за последно.

Започнах с „Предистории“-те на Георги Господинов и мисля, че трябва да завърша с моята предистория. Открих Георги Господинов с „Естествен роман“ през 2006 или 2007г. Помня от коя книжарница си го взех, как се изкачих по стълбите до втория етаж, реда, на който беше книгата, с твърди корици. Влязох за него целенасочено. Оттогава съм го препрочела 4-5 пъти. Май се получава на година по прочит… досега. Това е единствената книга в живота ми, постигнала желанието, и изпълнението на това желание, да се връщам към нея пак и пак, и пак. Така ще се случи и с „И други истории“ и „И всичко стана луна“. Вече четвърти ден живея с тях и съм убедена, че няма да е последен.

За разлика от другите впечатлили ме книги, където просто се потапяш в тяхната история и живееш в нея, докато четеш Господинов и малко след това, забравяш себе си и нея, книга си… При Георги Господинов четеш, мислиш, спираш, дишаш, съпоставяш, но най-важното – променяш се чрез неговото разказване.

Прчетете още ревютата на Алекс за „И всичко стана луна“ и „Невидимите кризи“ . И още ревюто на Джули Роне за „Физика на тъгата„, Милена Ташева за „Аз живях в социализма„, Све Стоянова за „Естествен роман„. и Лили Буюклийска също за „Естествен роман“

[ + ]