„Непорочните самоубийства“: какво момчетата знаят за момичетата

Едно от най-хубавите неща, свързани с работата ми в книжарница, е денят, в който идват новите книги. Особено когато някъде сред тях се спотайва книга, която очаквам търпеливо (понякога не чак толкова) вече няколко години и предвкусвам епични вечери с дракони, кралски интриги и други особености на фентъзито. Вместо това в ръцете ми се озова „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис. Грабна ме корицата на Райчо Станев – обявете ме за повърхностна, но има нещо много притегателно в нея. Все едно ти казва: „Ето те, виж каква бъркотия представяляваш. И аз съм като теб. Прочети ме.“… А може би всичко е въпрос на въображение. Името на автора малко ме уплаши – „Мидълсекс“ е една от книгите, към които за сега не смея да посегна.

„Непорочните самоубийства“ е сравнена от Observer със „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Съгласна съм, но бих допълнила, че това е „Спасителят…“ за момичета. Макар че историята е разказана от гледната точка на група момчета, които вече, отдавна пораснали, все още не могат да разгадаят мистерията, белязала съзряването им, това е книга за момичета. И какво момчетата знаят за момичетата.

Откъде да започна? В целия текст на романа няма нито една излишна дума. Всичко си е на мястото, всичко означава нещо и малко по малко изграждат картината на живота на сестрите Лисбън, които се опитват да живеят и съзряват под похлупака на родителската грижа на една твърде строга майка и един твърде безхарактерен баща. Описани като почти перфектното семейство, толкова нормални, че чак е зловещо. Предчувствие? Тихичък, безмълвен вик за помощ? Момчетата не чуват нищо такова. Те копнеят, копнеят за момичетата Лисбън, чиито живот сглобяват след смъртта им като кледоскоп от парченца минало – кичур коса, изветряло червило, разпердушинен момичешки дневник, откраднат в пристъп на безумен кураж сутиен…

Някои читатели биха обвинили религиозността на госпожа Лисбън за начина, по който се развива съдбата на децата й, но за мен тя не е вярваща откачалка, а средностатистическа американска домакиня със страх от Бога, който е повече показен, неделен аксесоар към каритнката на перфектното семейство. Деспотичният начин, по който тя се отнася с дъщерите си е породен по-скоро от страх – как се контролират пет момичета, чиито хормонални цикли са съвсем синхронизирани и чиято възраст е толкова близка, че те се сливат сякаш в едно същество? А има родители, и госпожа Лисбън е от тях, които гледат на децата си като на своя собственост. Собственост, която трябва да се контролира, която няма право да мисли, чувства и мечтае за нещо различно от разумното, разрешеното, благоприличното.

Както във всяка приказка, първата крачка прави най-малката – Сесилия, намерена с прерязани вени и спасена, само за да довърши започнатото няколко седмици по-късно, докато всички се преструват, че всичко е нормално.  Всъщност нищо не е нормално и всичко е толкова далеч от нормалното, че е преминало границата на ужаса и вече е просто тъжно. Отчайващо тъжно. Колкото повече момичетата се опитват да поемат глътка въздух, толкова повече затягат обръча на изолацията около тях. Накрая става толкова тясно, че собственият им дом се превръща от затвор, в който все пак се е живеело, в гробница. Можете ли да си представите толкова младост, погребана жива в една разпадаща се къща?! Как са се уговорили, какво са направили, как са си разпределили приспивателните, въжето, изгорелите газове четирите момичета никога не става ясно. Ясно е само, че са решили да умрат – така и така не живеят.

Години по-късно вече остарелите момчета все още не могат да преодолят загубата на момичетата, на един юношески блян, който превръща детството в зрелост, който придава особен вкус на спомените, на тъгата… Години по-късно тези вече остарели момчета все още не са забравили наученото от дневника на Сесилия:

„Усещахме какъв затвор е да си момиче, как да си момиче означава умът ти да е трескав и мечтателен, а накрая  задължително научаваш кой цвят с кой си подхожда. Разбрахме, че момичетата са наши близначки, че всички съществуваме в пространството като животни с еднакви кожи и че те знаят всичко за нас, докато ние не можем изобщо да ги проумеем. Накрая научихме, че момичетата всъщност са дегизирани жени, че те разбират любовта и дори смъртта и че нашата задача е просто да вдигаме шума, който явно ги очароваше.“