fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Интервюта

Нермин Йълдъръм: Жените трябва да разобличават скроените за тях клишета

13 мин.

Нермин Йълдъръм е родена през 1980 г. в Бурса. Завършва Анадолския университет със специалност Журналистика и след дипломирането си работи в различни вестници и списания.

Турската писателка черпи вдъхновение за историите си от реалността, но винаги търси логиката на днешния ден във вчерашния. Тя е автор на четири романа, два от които „РИВА” издаде и на български език – „Сънувани тайни в Истанбул” в превод на Жана Желязкова и „Уроци по забрава” в превод на Диана Петкова – Кая.

Десислава Микова се срещна с Нермин Йълдъръм на Литературния фестивал в София.

Вие сте журналист и автор на четири романа, два от които са преведени на български. Как се роди страстта Ви към писането?
Започнах да пиша още когато се научих да пиша. Бях на 7 години. Бях едно много затворено дете, което нямаше истински приятели от улицата. Четях много книги и си избирах приятели от книгите. Любимият ми роман беше „Момчетата от улица Пал“ и смятах, че героите от тази книга са истински деца. Например имаше едно момче Немечек, който беше моят най-добър приятел, в един друг герой – Бока, бях влюбена. И след известно време си помислих, че след като си избирам приятели от романите, значи мога и да си създавам приятели. И започнах да пиша кратки разкази – започнах да си създавам приятели.

Първата ми книга беше издадена, когато бях на 9 години. Историята е малко смешна – чичо ми дойде и каза: Избери най-доброто от всичко, което си написала, и ще го издадем в книга. Тогава подбрах няколко разказа, чичо написа текстовете на пишеща машина, размножи ги, изработи ръчно корицата и направи моята първа книга в тираж от 20 екземпляра. Много се зарадвах, навирих си носа, че съм писателка, и когато ходех на рождените дни на моите приятели, им подарявах книга с автограф.

Чичо ми все още се шегува, че той е първият ми издател. Едно дете, което е склонно да пише, може да бъде толкова вдъхновено от един подобен жест, че писането да стане негов живот, негова професия.

Yildirim_SynuvaniTainiВ книгата „Сънувани тайни в Истанбул“ героинята изследва миналото в търсене на съпруга си, а в „Уроци по забрава“, героинята посещава Център за изтриване на миналото. Какво е Вашето отношение към миналото?
Според мен хората се делят на три вида – такива, които живеят в настоящето, в миналото и в бъдещето. Да живееш в днешния ден, в настоящето, е много трудно. Само едно малцинство щастливци – лудите и децата, живеят в настоящето. Аз например живея в миналото, за жалост. В моите романи паметта и забравата имат много важно място, защото смятам, че ние като общество имаме проблем с колективната памет. Както в цял свят, така и в моята държава, миналото много лесно може да бъде забравено. Тъй като всичко се забравя много лесно, се повтарят едни и същи грешки. В нашите лични животи, в собствените си истории виждаме същото. В моите романи аз разказвам за трудности и проблеми, предизвикани както от забравата, така и от спомените за нещо. Смятам обаче, че настоящето ни се крепи на миналото, нашият живот – на детството, и затова в романите ми миналото е много широко застъпено. Ако успея да заживея в настоящето, мисля, че и книгите ми биха разказвали по-щастливи истории.

В коя епоха от миналото живеете Вие?
Аз живея в не толкова далечното минало. Всъщност не толкова живея в миналото, колкото смятам, че трябва да се вглеждаме във вчерашния ден, за да разберем настоящето си. Понякога кратки моменти от детството, отделни думи могат да са в основата на изграждането на личността. Когато човек се опитва да анализира своето поведение, може да открие връзките с детството. Тогава нещата приемат друг образ. Това важи и за обществата, не само за хората. Нито един проблем не възниква днес – всички проблеми имат връзка с вчерашния ден, с миналото. Много е важно не да живееш в миналото, а да си наясно с него.

Yildirim_UrocipoZabravaКак конструирате женските образи в романите си – те имат водеща роля и в двата, преведени на български.
В света, в киното, в литературата жените имат много ограничена роля. Ние сме или майки, които изпълняват свещения си дълг, или сладки малки момиченца. Дрехата, скроена за нас, обаче ни е тясна – ние сме много повече от това. Докато мъжете във филмите, в литературата си позволяват какво ли не, жените винаги са ограничени в своите тесни роли. Аз отказвам и в живота, и в романите си да се побирам в тези роли, които са ни отредени. Моите героини не ги е грижа за свещената роля на майката – ако не искат, не стават майки. Те не се затварят вкъщи, могат да обиколят целия свят. Понеже не съм забравила в какъв свят живеем, моите героини заплащат висока цена за изборите си. Те обаче не се страхуват да постъпят, както желаят, и да платят за това.

Вие как се чувствате като жена, като писател и като журналист в Турция днес?
Смятам, че не трябва да има такова разделение на ролите. Когато кажете писател, няма разделение по полов признак – жена или мъж – нима писането е запазено само за мъжете? Отказвам да разделяме писателите на мъже и жени. Мисля, във всяка сфера и навсякъде по света да бъдеш жена е трудно. Това означава, че трябва да се борите повече, да се доказвате повече. Ако сте млада жена, става още по-трудно. Трудно обаче не означава невъзможно. Трябва да разобличаваме скроените за нас клишета и тогава животът ни ще стане по-добър.

Откъде имате смелост да се борите с клишетата, в които попадате?
Искам да живея в един по-хубав свят, а той няма да стане по-хубав, ако ние не работим в тази посока. Мисля, че новият по-хубав свят няма да бъде подготвен от мъжете за жените – трябва жените да се преборят за него.

В работата си като журналист с какви теми се занимавате?
Все по-малко се занимавам с журналистика. Опитвам се да следя събитията от обществения живот, но разказвам обществените процеси чрез лични истории в своите романи. Например, преди години отидох в един бежански лагер. Там се запознах със семейство от малцинството язиди, избягали от групировката „Ислямска държава“. Бяха три, дори четири поколения. Най-възрастният беше мъж на повече от 100 години, който като бебе е избягал от Турция в скута на майка си, а сега, повече от век по-късно, се беше върнал в Турция, отново бягайки. Това беше историята на едно семейство, но също така беше и историята на нашия регион. Разказвайки историята на това семейство, аз съзнателно разказвам историята на нашите земи. Исках да покажа, че нищо не е само за себе си, не се случва независимо от другите сюжети в живота. Нашата психология като хора не е отделна от колективната психология на обществото ни. Ето един пример, който давам често – и най-хубавите обувки да обуеш, ако около вас се разхождат боси деца от Сирия, краката ви ще са премръзнали. Дори да нямате никакъв личен проблем, ако живеете в свят, раздиран от конфликти и войни, няма как да бъдете щастливи. Затова и най-личните истории, които разказвам, са истории, вдъхновени от обществото, в което живея.

Какво може да направи всеки от нас, за да промени ситуацията? Каква е ролята на писателите?
Всъщност да пишеш също не променя нищо. Аз пиша романи, но това не е достатъчно да преместя и едно камъче от мястото му. Литературата обаче е повод да се разберем едни други – да има емпатия помежду ни. Откъде идват всичките ни проблеми – ние не се познаваме, не се разбираме един-друг. Тогава географията губи значението си. Когато започнем да се познаваме и разбираме, светът би станал много по-хубаво място, защото дори войните съществуват само защото смятаме, че никога няма да можем да се разберем и да се спогодим. Може и да не мога да променя света, като пиша, но романите ми могат да бъдат повод хората да се разберат един друг. Ето защо отделните истории са важни – историята на един човек обикновено е историята и на друг.

Делите времето си между Истанбул и Барселона – две от най-шарените и разнообразните места на света. Защо избрахте Барселона?
Имам два отговора на този въпрос – единият звучи много по-добре, а другият е много по-кратък и по-реалистичен. Кой искате да чуете?

И двата!
Тогава ще ви отговоря така – това не е лъжа, но не е и цялата истина. В един момент в живота си поисках да живея някъде другаде, да се запозная с нови хора, с нова култура. Исках опитът ми в живота и в писането да се обогати по този начин. Затова отидох в Барселона. Ако трябва да добавя и остатъка от отговора – влюбих се и останах.

NerminYildirim1Може би сега е моментът да попитам кой е Жоан, на когото е посветен романът „Сънувани тайни в Истанбул“.
Това е човекът в основата на втория ми отговор и който вече е мой съпруг.

Предимство или недостатък е да разделяш живота си между две места?
Според мен е предимство. Поне аз се опитвам да го превърна в предимство. Вярвам в следното – в живота не чакам нищо да ми дотегне. Не напускам никой град, когато вече ми е омръзнал. Купувам си винаги еднопосочни билети и когато пътувам за някъде, обикновено на планирам кога ще се върна обратно. Когато отида в Истанбул и се видя с приятели, върша си работата, мога да остана седмица или месец. Оставам дотогава, докато се чувствам добре. След това, усетя ли, че Барселона ми липсва, си купувам билет и се връщам. Същото важи и за Барселона. Така тръгвам навсякъде с голямо желание и никога не си тръгвам, бягайки, с досада. Доро когато напускам за малко любимия си мъж, не чакам да ми омръзне да съм с него, а оставям всичко в момента, в който още ми е сладко.

Много често използвате цитати от поезия в романите си. Как ги избирате?
Чета много поезия, тайничко пиша стихове, но не ги споделям, защото поезията е нещо много различно. Обичам да казвам, че историите, които аз разказвам на 400 страници, добрият поет казва само с няколко строфи. Вдъхновявам се от поезията и често използвам стихове като епиграф, но лично аз се опитвам да използвам поетичен език в прозата си. Използвам препратки към други произведения, защото всички ние сме наследници на писателите, които са писали преди нас. Авторите на книгите, които цитирам, са автори, които аз много обичам и искам да споделя със своите читатели.

Кой автор открихте последно?
Един млад американски писател – Дейв Егърс, който има два романа – „Скорост” и „Кръгът”. Смятам, че двете книги са много полезни за разбирането на настоящето и за това да можем да мечтаем за бъдещето. Винаги съм много щастлива да открия нови автори и нови режисьори. Така моят свят става по-богат.

Кои режисьори харесвате?
Много харесвам Роман Полански. От Турция – Нури Билге Джейлан. И Уди Алън, разбира се, много харесвам неговия хумор. Когато започна да се занимавам с някой режисьор или автор, проучвам всичките му произведения без прекъсване и така успявам да се потопя във вселената, която той създава за нас, и да започна да схващам знаците и символите, които използва. Много обичам киното, а това се вижда и в моите книги, в които има много препратки към това изкуство.

В романите ми има една такава игра – героите от първите книги продължават да живеят и в следващите. Въпреки че тяхната история е завършила в един роман, в следващите те се появяват като второстепенни герои. Това всъщност е една игра, която подхващам с читателите, които четат всичките ми книги. В живота няма такива финали като в книгите – ожениха се и заживяха щастливо. Обикновено така завършват книгите. В реалния живот обаче има и следващ ден – на сутринта те ще се събудят и ще се скарат, ще водят един обикновен живот, пълен с битовизми. Продължавайки живота на героите и в следващите си книги, аз се опитвам да компенсирам читателите за тази малка лъжа, която се завихря в романите.

Какво ново готвите на своите герои?
Пиша петия си роман вече го завършвам. Главната героиня отново е жена. Това е роман за едно пътуване. Да четеш и да пишеш за мен най-вече означава да пътуваш. В последния ми роман истинското пътуване и метафоричното пътуване – в развитието, се сливат.

Вижте и видео от интервюто с Нермин Йълдъръм на сайта на Би Ай Телевизия

[ + ]