Не посягам често към детско фентъзи, освен ако не идва с препоръка от книжно другарче. „Невърмур: Изпитанията на Мориган Врана“ (изд. „Бард“) обаче привлече вниманието ми с корицата си и със скорошната си награда на престижната верига книжарници Waterstones. Все пак се въздържах да започвам нова „горе-долу“ поредица, която да продължавам по задължение, докато не разбрах, че авторката Джесика Таунсенд е… австралийка.
През последните няколко години автралийските писатели ме зашеметяват на редовни начала. Имена като Маркъс Зюсак, Мелина Маркета и Иви Уайлд се наместиха така уютно в сърцето ми, че вече на няколко пъти съм си купувала книги само защото авторът е от Австралия. Ето защо си казах: „И тази ще е добра“. С облекчение мога да кажа, че отново не се разочаровах.
Романът проследява перипетиите на единайсетгодишната Мориган Врана. Тя е прокълнато дете, родено на Срединощ (нещо като Нова година), което е обречено да умре на определена дата. Смъртта й ще даде начало на нов годишен цикъл и ще окъпе щатите в благоденствие. Приживе обаче съществуването й носи всякакви злочестини и причинява разнообразни травми на околните. Баща й Корвус Врана е високопоставен политик, който няма търпение да се отърве от дъщеря си и да изчисти репутацията си. Изобщо, цялото й семейство е толкова „любящо и чаровно“, че е като излязло от „Булката труп“.
В нощта, в която Мориган трябва да умре, на прага на дома й вместо смъртта се появява колоритен посетител. Рижавият особняк Юпитер Норт взема момиченцето под крилото си като своя кандидатка за магическата организация Чудното общество. Мориган получава задачата да премине успешно четири изпитания и да пребори стотици други чираци, пристигнали в пъстрия град Невърмур. За да бъдеш член на Чудното общество обаче трябва да притежаваш дарба, а единственото, с което Мориган разполага, е проклятието си. Дали обаче цял живот не се е заблуждавала за това коя е всъщност и какво умее?
Джесика Таунсенд (снимка: Лейни Картър)
Личат си надеждите Мориган Врана да се превърне в следващия юношески феномен от ранга на Хари Потър и Пърси Джаксън. Аз лично гледам да не се впечатлявам от тези натрапчиви етикети, а да търся собствения характер на книгата. Открих го в хитроумните й моменти и ексцентричното чувство за хумор на Джесика Таунсенд, заради което не спрях да се хиля до самия край.
В „Невърмур“ го има задължителното за всяко детско фентъзи удивление от чудесата, на които ставаме свидетели през очите на главната героиня. Всичко е ново, странно и прекрасно, примамливо и сладко невъзможно. Образите са многолики и запомнящи се, вариращи от суперкотки, вампирясали джуджета и момчета с кучешки глави до укротители на дракони и притежатели на какви ли не причудливи таланти. Джесика Таунсенд пише увлекателно, без да претупва и опростява повествованието от страх да не изгуби вниманието на малките си читатели.
Най ми хареса, че обстановката е мрачна, но като във филм на Тим Бъртън – персонажите изричат и си мислят всякакви страхотии, които на фона на цялата фантасмагория са абсурдни и удивително забавни. Атмосферата е тънко поръсена с черен хумор, който чудесно пасва на настроението на град Невърмур и ще успее да разсмее и възрастните.
Въпреки че прочетох книгата с удоволствие, няма как да не изтъкна основния й недостатък, толкова характерен за всяка първа част от поредица, а именно цялата тази описателност. Докъм петдесетата страница продължавах да не осъзнавам на кой свят се намирам, как е структуриран и каква е историята му. Джесика Таунсенд е развихрила лудото си въображение и постоянно вмъква купища нови детайли, които сами по себе си са чаровно шантави и шарени, но трудно ти помагат да се ориентираш в обстановката. В някакъв момент просто се отказах да помня всичко и се съсредоточих върху случващото се, така че четенето ми потръгна много по-спокойно.
Сюжетът със сигурност може да се възползва и от по-доброто изграждане на злодея. Тук той се проявява повече като енигма, отколкото като осезаема заплаха. Някои от второстепенните дразнители в живота на Мориган, сред които съперниците й в изпитанията, бяха доста по-неприятни от него. Таунсенд се опитва да ни убеди, че той е ужасно страшен, но ще го призная за първокласен мръсник чак когато го видя в действие в бъдеще.
Общо взето смятам, че малките читатели ще си прекарат добре с романа и развинтената фантазия на Джесика Таунсенд. Мориган ще им покаже, че домът и семейството са там, където ти подсказва сърцето, и че всяко дете заслужава да има приятели и да бъде прието такова, каквото е. Възрастните пък ще оценят сухото чувство за хумор и остроумните препратки към някои съвременни явления в реалния свят. Любопитна съм да видя как ще се развие поредицата, щом цялата встъпителна част вече е зад гърба ни и Таунсенд е свободна да пристъпи към по-активно действие и задълбочаване на героите.
Накрая бих искала да изтъкна, че българското издание на „Бард“ е много изпипано, с твърди корици, приятни илюстрации и чудесен превод на Иван Иванов. Определено си струва парите, а и съм привърженик на това децата да развиват вкус към добре направените книги, в чието оформление е вложено старание.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
