fb
Ревюта

Предизвикателството на „Невидими неща“

4 мин.

Невидими неща“Невидими неща” привлича първо с корица (на художника Христо Гочев). Всъщност тази книга наистина би била невидима по рафтовете на една средностатистическа книжарница. Тънко бяло гръбче, почти незабележимо сред натъпканите, наблъскани до пръсване полици с българска литература. Ако обаче се намери една нежна книжарска ръка, която да обърне книгата „с лице“ към аудиторията, ще я видиш дори и от другия край на най-огромната книжарница.

Корицата на тази книга е толкова семпла, елегантна и в същото време внушителна, че не може да остави безчувствен нито един книгоман. Скритите букви на заглавието сами по себе си са достатъчно предизвикателство, което да те накара да посегнеш към книгата, да я вземеш в ръка, да разгадаеш тайните й. А осите подсказват, че тази книга има жило.

Отваряш я и осъзнаваш, че книгата с „невидимо“ заглавие е всъщност книга за виждането – разделена на три части, всяка все по-кратка от предишната, но пък съдържаща все по-дълги разкази. Трите части се наричат „Видения“, „Виделини“ и „Невидимиости“.

„Видения“ е любимата ми част от книгата. На няколко пъти ми се прииска да си записвам цитати – нещо, което не правят от ученичка. Разказите тук наистина са кратки, една-две страници, от онези истории, които съчиняваме в главите си, но никога не разказваме, истории, които се плъзват по ръба на деня ни, без да ги изживеем наистина. По-скоро видения, отколкото реалност.

Тук са историята на памука през усещането за голо женско тяло, разбирането на живота като безкрайно дълго и сложно математическо уравнение, един майстор фаянсаджия със сърце на кинорежисьор и разсипани на улицата портокали. Множество ярки моменти, покрай които минаваш в ежедневието си и чиято съдба съзираш само за миг, във почти поетично видение, но за разлика от героите на Мира Душкова, не изживяваш.

Ти си просто читател, продължаваш нататък към „Виделини“.

Името на този цикъл ме развълнува. Каква хубава дума, помислих си, която вече не се използва. После се сетих за моята приятелка Вида, която ми е казвала, че освен с „виждането“, името й се свързва и със светлината. Такива са и разказите в тази част – разкази, в които се редуват мрак и светлина.

Сигурна съм, че „СевEр“, историята за първата, но забранена и невъзможна любов между българско момиче и турско момче със сменено име, чието семейство заминава за Истанбул, ще жегне много хора, ще ги накара да изберат точно този разказ за знаков за книгата. Но въпреки безкрайната му нежност и нега, в тази част моят разказ беше „Плетачката“ – малко по-дълъг от другите, по-кинематографичен, по-камерен, много по-тъжен, този разказ сам по-себе си може да служи като нагледен урок за това как се употребяват митовете в литературата – Мира Душкова го прави толкова умело, че ти въздейства на подсъзнателно ниво. Това е разказ за живота и смъртта, за любовта и съдбата и за това колко преплетени са те и как никога не можеш да ги отделиш едни от други.

Третата част на книгата, „Невидимости“, съдържа едва четири разказа, но за това пък те са най-особени като форма и сюжет, най-дълги, най-странни. По-меланхолични от останалите истории в книгата, сякаш нарисувани с въглен, а не с акварел. И въпреки всичко, предизвикателство за читателя, който вече е преминал през виденията и виделините, изпитание – дали ще открие невидимите неща?

Мира Душкова е университетски преподавател по литература и това й личи – тя пише изпипано и елегантно, стилът й е стегнат и уверен. „Невидими неща“ е книга, която събрала в себе си разкази, разпръснати из жанровата палитра, очарова и провокира.

[ + ]