fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Никога не е късно човек да възвърне себе си. Из „Плажът на мечтите“ от Серхио Бамбарен [откъс]

7 мин.

„Плажът на мечтите“ (изд. „Световна библиотека“) от Серхио Бамбарен е книга, която припомня на читателя какво е щастие и колко лесно е да се заблудим, стремейки се всячески към него. Тя проследява историята на Джон Уилямс, преуспяващ бизнесмен, който наглед има всичко, за което някога е мечтал – пари, обществено положение и уважението на околните, но усеща особена празнота. Колкото по-усилено се старае да я запълни, толкова повече се отдалечава от чувството за вътрешен мир и удовлетворение.

Ден преди да навърши четирсет години, той среща ненадейно мъж с облик на просяк в парка до луксозната сграда, в която се намира компанията му. Името му е Саймън, а ролята му в живота на Джон се оказва решаваща. Остатъкът от повествованието представлява разговор между двамата, в който пред читателя се разгръщат онези прости истини, за които често си затваряме очите. Тъкмо тe обаче имат силата да ни направят истински щастливи. Авторът съумява да ги представи с неназидателен тон и така печели своите читатели вече десетилетия наред. „Плажът на мечтите“ и останалите му 21 книги са преведени на повече от 40 езика и са издадени в многомилионни тиражи в над 70 страни по света.

Прочетете откъс при нас:

– Но, Саймън, има неща, които човек трябва да направи, ако иска да стигне някъде.

– Съвсем правилно, същото искам да кажа и аз. Ако има нужда да придобием някакво знание и за това трябва да свършим нещо, в крайна сметка ще го направим, независимо колко пъти се опитваме да го избегнем. Но не в това е въпросът, господин Уилямс. Често съсредоточаваме усилията си в онова, което са ни учили и което другите очакват от нас и тогава непрекъснато се опитваме и опитваме, но нищо не се получава. Защото в действителност не това се изисква от нас. То е все едно да пробваме да вървим по вода. Защо не го правим ли? Защото знаем, че ще потънем. Това е тайната – да знаем. За нещастие, господин Уилямс, повечето от информацията, с която идваме на този свят, постепенно се изгубва в налагането на правила. Ние се раждаме с инстинкти като всяка жива твар, но тъй като се считаме за по-висши от другите същества, пълним главите си с норми, които в последна сметка не ни оставят място за инстинкт. Чували ли сте за късоопашатия буревестник?

– Не, Саймън.

– Това е птичка, по-малка от дланта ми. Всяка година тя тръгва да мигрира от Арктика, на север от Японските острови и много близо до Сибирската низина. Тази малка тъмносива морска птичка лети над морето в ята от по десетки хиляди птици, изминавайки петнайсет хиляди километра до южните тихоокеански острови и Тасмания, където гнезди по време на северната зима. Тя се води само по инстинкта си, който нейният вид има от незапомнени времена. През цялото си пътуване, в което късоопашатите буревестници могат да изминат до четиристотин километра без прекъсване, те летят в определена конфигурация. Всеки член на ятото знае къде точно му е мястото. Птиците спират да се хранят и почиват на места, които са били редовно посещавани от техните предшественици, но не и от тях самите. Повечето от тези птици летят до онези острови за първи път и въпреки това нямат проблем да стигнат дотам! Ще попитате как могат да не подминат парче земя, толкова малко, че дори самолет не е в състояние да го види без най-усъвършенствани радарни системи? По инстинкт, господин Уилямс. Те стигат до целта си, защото знаят, че могат, защото знаят къде отиват.

Серхио Бамбарен (снимка: TV2000.it)

Саймън отпи глътка порто и продължи:

– Това е само част от красотата на тази „птица на чудесата“, както я наричам аз. Краят на пътуването ѝ настъпва, когато ятата стигнат до топлите тропически острови в Южния Тихи океан в съвършена формация, образувана от хиляди птички, летящи със скорост над трийсет възела, като крилото на всяка почти докосва това на другата до нея. И изведнъж, по незнайна причина, посред самия полет, за част от секундата те се разпръсват. Някои приключват миграцията си на остров Фиджи, други на Нова Каледония, трети на островите Кук, четвърти на Тасмания. По причина, която ние не можем да разгадаем, те знаят, че са пристигнали и вместо да вярват на очите си, които не могат да видят земя никъде, те се доверяват на своя инстинкт. Всяка една поема по собствен път, който е правилен за самата нея. Индивидуалността изпъква в края на пътуването. Представяте ли си какво би се случило на тези прецизни малки птици, ако някоя от ятото „каже“: „Хайде да използваме карта, за да знаем къде се намираме и така ще ни бъде по-лесно да стигнем до местоназначението си?“ Те няма да са в състояние да чуят вътрешния си глас и ще разчитат на нещо друго. Тогава ще започнат да се бият помежду си, да се сблъскват във въздуха и да се дезориентират. Защо да предизвикват собствената си същност? Същото би трябвало да бъде и при хората. И ние, като ятото буревестници, започваме да летим заедно, защото се налага да се развиваме, но после идва време, когато всеки от нас трябва да слуша сърцето си и да следва собствената си съдба. Подобно на тези великолепни птици трябва да се разделим и всеки да поеме по свой индивидуален път. За жалост, в повечето случаи, не можем да правим така. Ние сме възпитани да живеем по определен начин и това ръководи живота ни през следващите десет-петнайсет години, след като завършим училище. И когато най-накрая осъзнаем истината и открием, че сме различни от личността, която сме очаквали да бъдем, смятаме, че вече е минало прекалено дълго време и няма вероятност да преоткрием истинската си същност. За някои инстинктът и вътрешната им истина трагично ще останат завинаги безмълвни.

– Обаче никога не е късно човек да възвърне себе си, господин Уилямс – продължи Саймън. – Просто колкото по-дълго отлага, толкова по-трудно ще му бъде да го направи. Томас Едисън е бил изключван от училище пет пъти. Исак Нютон е заспивал към края на всеки учебен час, Алберт Айнщайн изобщо не се е интересувал за външния си вид, но е открил теорията за относителността, закона, който ръководи физическия ни свят. Всички те винаги са постъпвали по начина, по който са чувствали, че трябва да постъпват и поради това са поели по пътя на самооткриването далеч по- рано от повечето хора. Затова и са постигнали такъв голям прогрес в рамките на един човешки живот.

– Искаш да кажеш, че би трябвало да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност, независимо какво мислят другите за нас? Правилно ли те разбрах Саймън.

– Да, господин Уилямс. Вие говорите за вашия живот; повярвайте ми, когато дойде време да обясните какво сте направили с него, всеки, който ви е казвал, че трябва да живеете по определен начин, няма да е там, за да ви защити, защото никой друг, освен вас, не кове съдбата ви – той ме погледна с онази усмивка, на която толкова много се възхищавах, и добави: – Съберете всичките си малки щастливи моменти и ще осъзнаете, че не е нужно да преследвате щастието, когато то ни очаква навсякъде около нас.

Снимка на публикацията: Leccesette.it