fb
Ревюта

Крехкият тандем „Но и аз“ срещу света

5 мин.

Отдавна не бях прочитала книга за един ден, но точно това ми се случи с „Но и аз“ (изд. „Colibri“, преводач: Росица Ташева) от френската писателка Делфин дьо Виган. За нея знаех единствено, че Полански е заснел филм по романа ѝ „По действителен случай“, което, разбира се, е достатъчно впечатляващо.

В „Но и аз“ се запознаваме с три деца. Осемнайсетгодишната Нолуен (накратко Но) е най-голямата, тринайсетгодишната Лу е с коефициент на интелигентност 160 и е цели два класа по-напред в училище, а Люка ѝ е съученик. Обстоятелствата и при тримата са различни, но това, което ги обединява, е липсата на връзка и любов в семейството.

Ясно е, че нямаме равен старт в живота, но от тримата Но е най-малко облагодетелствана от съдбата – била е в приемно семейство, в приюти и на улицата, препитава се както може и постоянно е нащрек. От своя страна, родителите на Лу са претърпели огромна трагедия, която ги е променила завинаги и дотолкова ги е съсипала, че са неспособни да бъдат адекватно присъствие в живота на дъщеря си. Люка пък е най-готиното момче в училище – бунтар, който обитава голям апартамент, а контактът с майка му се свежда до получаването на чек веднъж месечно.

Може би трите деца никога не биха сформирали своеобразен отряд за взаимопомощ. Животът обаче ги събира, за да им докаже, че колкото и да сме малки и сами в широкия несправедлив свят, понякога едно „ела у дома“ е всичко.

Човек е способен да изпрати в пространството свръхзвукови самолети и ракети, да идентифицира престъпника по един косъм или по миниатюрна частица от кожата му, да създаде домат, който може да стои три седмици в хладилника, без да се набръчка, да съхрани в микроскопичен чип милиарди байта информация. Човек е способен да остави други хора да умират на улицата.

Лу среща Но на улицата – къде другаде би могла? Сближава ги темата на доклада, който Лу се заема да изготви: разказ как едно момиче изпада от обществото, причините за този обрат и личната ѝ история. Дьо Виган се вдъхновява за романа по сходен начин, когато забелязва бездомно младо момиче на улицата – образът как то сгъва спалния си чувал не я оставя на мира и чрез задълбаване в редица проучвания авторката разбира колко много хора във Франция споделят същата съдба. Онези хора, които всеки ден подминаваме, не забелязваме или събуждат в нас погнуса и страх. Лу спира погледа си точно върху един такъв невидим човек и целта ѝ много бързо се изменя от простото написване на някакъв доклад до това да помогне на Но, като я интегрира в света.

Делфин дьо Виган (източник: Pokaa.fr)

Романът ми се отрази болезнено, а размишленията на тринайсетгодишното момиче често ме караха да се запитам в какъв свят живеем и на какво се дължат тези огромни пропасти както между хората в семейството, така и извън него. Сякаш всеки върви с фабричен дефект и му се иска друго човешко същество да прояви емпатия и да обърне внимание, както постъпва Лу с Но, вместо да извръща поглед от тази липса. Удивих се, че мечтата на малката Лу е била да е светофар на голямо кръстовище, защото ще помага на останалите, като регулира движението. Вроденото ѝ чувство за закрила и дълг не ѝ позволява да остави Но на улицата, затова тя убеждава родителите си, че трябва да я приютят у дома. Но има травми, с които не знаем как да се справим. Понякога дори на хора като Лу им се налага да приемат, че не разполагат с капацитета да бъдат супергерои с лечебни сили, защото:

[…] достатъчно е някой да ти подаде ръка, за да се почувстваш крехък, уязвим и да рухнеш като пирамида  от кибритени клечки.

Някои въпроси нямат отговор – как е възможно на никого да не му пука, че хората остават без дом? Как е възможно да не притежаваш нищо? Защо правим все по-сложни научни открития, но допускаме хората да умират от студ под мостовете? Защо някои родители не обичат децата си? Къде са институциите? Защо съществуват толкова малко души като Лу, които вярват, че и най-отхвърленият човек може да бъде обикнат и има право на втори шанс? По книгата е заснет филм – No et moi, и би ми било любопитно да видя как тези въпроси се прокрадват там.

Хубаво е, че действието се развива през очите на свръхчувствителната Лу – тя е едновременно ранима, трезва и изпълнена с надежда и любов. Филтърът ѝ може би е малко по-наивен, но е продиктуван от чувства, които реално са двигател за промяна. Авторката е преживяла своя собствена травма в детството и предполагам, че именно заради нея е съумяла да опише толкова добре изоставянето на Но и безпомощността на Лу, както и непокорството на Люка.

Искаше ми се да видя какво се случва след последната страница, да задам някои въпроси – дори се възмутих, че ми е отказан достъп. В крайна сметка обаче няма значение какви забележки имам към книгата, защото тя ме развълнува искрено и ми припомни, че макар да е хубав, животът невинаги е милостив.

Гледайте трейлъра на No et moi с английски субтитри тук:

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката ви.

[ + ]