„- Вестниците учат как хората да мислят. – прекъсна ни Симеи.
– Но вестниците ли следват тенденциите на хората, или те ги създават?
– И двете, госпожице Фрезия. Хората първо не знаят какви са им тенденциите, после ние им казваме и те осъзнават, че са им такива.“
Сигурно на всеки, който редовно чете, му се е случвало поне веднъж да започне нова книга и след няколко страници вече да знае поне един човек, на когото ще я препоръча. Така се получи с мен и „Нулев брой“ (изд. „Бард“) на Умберто Еко. Човекът, за когото си помислих, след като прелистих първите страници на романа, е нашият Алекс Кръстев. Предполагам обаче, че „Нулев брой“ спокойно би допаднал и на всички студенти по журналистика.
„Нулев брой“ всъщност е първият ми досег с италианския писател, удостоен с над 30 титли „Доктор хонорис кауза“ (Чарли сега ще ме низвергне). Романът започва свежо, забавно, небрежно и обещаващо – точното начало за всеки роман, чийто автор иска да грабне вниманието ти, за да продължиш да четеш и след първата глава.
Действието се развива през 1992 г. в Милано. Главният герой Колона е работил какво ли не, за да се издържа: писал е за провинциални ежедневници, халтураджийствал е в няколко издателства, дори се е изявявал като „негър“ (или ghost writer, както казват днес, за да сме политически коректни), т.е. писал е роман от името на друг човек. Но голямата му мечта е да напише своя собствена книга, която да му донесе „слава и богатство“.
„Като цяло животът ми не беше нещо особено. И когато бях на 50, дойде поканата от Симеи. Защо не? Струваше си да опитам и това.“
Предложението към нашият главен герой е да напише книга от името на Симеи, или отново да се превърне в ghost writer. Задачата му е да възпроизведе „спомените на един журналист, разказ за една година работа по подготовката на един всекидневник, който никога няма да излезе“. Ако се чудите какво е името на несъществуващия вестник, веднага ще ви кажа. „Утре“– „прилича на мото на нашите управници, ще говорим пак утре“. Подходящо заглавие, нали?
Проект „Утре“ всъщност е „обещание за нов ежедневник, готов да казва истината за всичко“, защото „не новините правят вестника, а вестникът прави новините“. Зад идеята да има 12 нулеви броеве се крие копнежа на един Командор да „влезе в светлия салон на финансите, на банките и може би дори на големите вестници“. Или казано по друг начин, нулевият брой може и никога да не види бял свят, но по-важното е да е от полза на своя издател. А книгата на Симеи просто трябва да „създава представата за друг вестник“.
Речено-сторено. Проект „Утре“ е задвижен. Редакторите са налице. Шестима на брой. Сред тях има само една жена – Мая Фрезия, на 28, работила като сътрудник в клюкарско списание и мечтаеща да се прочуе със сериозни разследвания. Останалите редактори са Романо Брагадочо (специалист по скандалните разкрития), Камбриа (прекарва нощите в спешните отделения или полицията, за да „напипа прясна новина“), Лучиди (работил в издания, за които никой не е чувал), Палатино (с дълъг стаж в седмичните издания за игри и различни загадки) и Костанца (бивш коректор на вестници).
Докато новините се оспорват усилено, а историите зад тях започват да изглеждат коя от коя по-правдоподобни, една любовна история се заражда. Освен нея, на фона изпъква и теорията на един от героите. Той вярва, че Мусолини е имал двойник, който е бил разстрелян вместо него, а истинският Мусолини е останал жив. Всъщност „Нулев брой“ е изплетен като паяжина от подобни уж налудничави идеи за заговори и конспирации, на чието дъно стои политика. А накрая даже имаме и едно убийство за цвят.
В на пръв поглед скромния обем от около 200 страници Еко съумява да синтезира своя ироничен поглед върху т. нар. жълта преса. И макар историята да се развива преди 15 години, тя е достатъчно актуална и днес. За мен книгата е прекрасен образец за начина, по който трябва да бъде написан един роман.
„Нулев брой“ е кратко, сбито и прецизно четиво, което жили като оса с въпросите, които повдига директно и без свян. Писането винаги е било добър чадър, за да прикриеш своите истински мотиви, когато искаш да кажеш нещо на глас и то да се чуе. Еко се възползва от това с пълна сила, за да се надсмее над онзи тип журналистика, която е такава само по име, но не и по стойност. И не е никак чудно, че го прави с истински финес, стил и размах. Така че можем само да се радваме, че българското издание на „Нулев брой“ ще изпревари английското.
„Нулев брой“ излиза на книжния пазар на 27 април.
