„Някой ме вика по име“ (изд. „Жанет 45“) от Рене Карабаш се появи в списъка ми за четене още преди светът да започне да я сочи с пръст. Стоеше си там, в онзи вътрешен списък, който всеки читател поддържа с почти религиозна вяра и с напълно светски страх, че никога няма да му стигне времето за всичко. После дойде номинацията за Международния „Букър“, после краткият списък, после всички започнахме да произнасяме името на Рене Карабаш още по-често, сякаш българската литература внезапно беше получила международен паспорт с хубава снимка.
Купих си стихосбирката като още един подарък от мен за мен по случай дипломирането ми като магистър от ФЖМК. Разбира се, не беше единственият подарък. Човек не се дипломира всеки ден и вътрешният ми счетоводител на книжните покупки прояви разбиране. Взех я, когато вече беше ясно, че „Остайница“ е в краткия списък. Прочетох я след обявяването на победителите. Пиша за нея малко след Прайда и похода на традиционното семейство. Защо това има значение, ще оставя да стане ясно до края на този текст.
Първият ми истински контакт с книгата всъщност не беше в книжарницата. Беше през „Адамова ябълка“, отпечатано на книгоразделител от кампания по случай 11 май, който ми донесе член на Студентския съвет на Софийския университет. Прочетох стихотворението и то свърши онази тиха, но безпогрешна работа, която понякога прави една-единствена страница: убеди ме, че тази книга трябва да бъде моя. Четири дни по-късно вече беше.
Има нещо почти смешно в това да бъдеш убеден от книгоразделител. Все едно литературата е изпратила малък хартиен пратеник с мисия. Тази стихосбирка постоянно поставя читателя в ситуация на разпознаване: кой говори, кой вика, кой чака, кой се връща, кой е Бог, кой е любимата, кой е раната, кой е онзи вътрешен глас, който се преструваме, че не чуваме.
Корицата като счупено огледало
Преди да вляза в стиховете, трябва да направя един напълно заслужен поклон към художественото оформление на Люба Халева. И тук не говоря само за корицата, макар че тя е първото нещо, което те хваща за погледа. Цялото тяло на книгата е мислено внимателно – като предмет, като повърхност, като нещо, което държиш в ръце и което също те държи.
Корицата улавя много точно настроението на стихосбирката. Малко ренесансова, малко огледална, малко почти цяла, малко на части. В нея има усещане за образ, който се е събрал след счупване, но отказва да скрие линиите на сглобяването. Погледът веднага попада в напрежението между по-острия, рязък шрифт на заглавието и нежния, заоблен, почти ръкописен начин, по който стои името на Рене. Бих могла да потърся точния тип на шрифта и да го назова с онази дизайнерска важност, която кара всеки разговор да звучи по-скъп. Само че „остър“ и „рязък“ тук казват достатъчно. Заглавието пробожда. Името докосва.
Това визуално напрежение много добре подготвя за самата книга. „Някой ме вика по име“ постоянно се движи между нежност и рана, между молитва и плът, между огледало и счупване. В нея има Бог, има любов към жена, има война, има детство, има страх от изоставяне, има тяло, което се опитва да разбере дали е храм, дом, бойно поле или писмо, което никой още не е прочел докрай.
Още първото стихотворение казва: този лист е огледало. После добавя: каквото призовеш – това си. С дясното подравняване думите сякаш застават от другата страна на страницата, като отражение, което не иска да стои послушно в средата. Още в началото книгата не просто говори за огледала, а се държи като огледало.
Това огледало не е ласкателно. То няма филтър, няма меко осветление, няма милостив ъгъл. Показва лицето, но и онова, което лицето прикрива: страх, желание, вина, любов, вяра, срам, самота, война, памет, наследена тревожност. В него чудовището и ангелът не са крайни категории, а възможности, които всеки ден си разменят местата.
Бог, който стои до любовта
Най-силното преживяване в „Някой ме вика по име“ за мен беше начинът, по който вярата, Бог и християнските образи съжителстват с любовта към жена. Без наказателен тон. Без самооправдание. Без трескаво желание текстът да обяснява защо има право да съществува. И го казвам нарочно така, просто и ясно, защото книгата също не се крие зад прекомерни шифри. Лирическата героиня обича жена. Понякога тя е назована през женски форми и местоимения. Понякога през инициал. Понякога има име: Карина.
Тази любов не влиза в стиховете като сензация, нито като сюжетен фойерверк, а струи от страниците естествено, със своята нежност, със своя страх, със своята физическа близост, със своята липса. Веднага след „Гносис“ идва кратък текст, подравнен вдясно и изписан в курсив, в който тялото на любимата е изречено с мекота, почти като сън. Посвещението към Карина стои тихо, но точно тази тишина има сила. Любовта е там. Името е там. Женският род е там. Няма нужда стихотворението да блъска по масата, за да бъде чуто.
Затова и контекстът след Прайда и похода на традиционното семейство започва да тежи по особен начин. Особено в България, особено сега, особено когато публичното говорене около различната сексуална ориентация често се превръща в шумна демонстрация на страх, преоблечен като морална грижа. В България любовта между две жени все още твърде често е принуждавана да се обяснява, да се смалява, да се извинява за присъствието си, да чака „по-подходящ момент“. В „Някой ме вика по име“ тя съществува заедно с Бог. Не срещу Него. Не в сянката Му. Не като вина, която трябва да бъде очистена. В тези стихове свещеното не идва, за да накаже тялото. То минава през него, през раната, през гласа, през невъзможността човек да обича без страх и въпреки това да продължи да обича.
При Карабаш любовта между жени не е скрита в декоративна неяснота. Тя не е превърната и в лозунг. Тя просто живее в стиховете. И това „просто“ никак не е малко.
Бедрата ѝ дълги десет целувки
устата ѝ пълна с луна…
После посвещението:
На Карина,
която спи до мен безследно.
Тази краткост е по-смела от много дълги обяснения. Тялото на любимата е казано с нежност. Името ѝ е оставено на страницата. Женският род не е изтрит. Бог, който присъства в тази книга, не идва като надзирател на желанието. Не стои с вдигнат пръст над леглото. Минава през раната, през гласа, през тялото, през стихотворението. В този свят молитвата и еротиката не се изблъскват от страницата. Напротив, понякога сякаш говорят на един и същи език, само с различна температура.
Тук ми се иска да кажа едно ясно „евала“. На Рене Карабаш, че е изпратила тези стихове на издателя си. И на „Жанет 45“, че са ги публикували. Това не е дребен жест в литературна среда, в която видимостта на любовта между жени все още може да бъде посрещната с неловкост, снишаване или удобна редакторска гума. Рене Карабаш не е маргинално име в българската литература, дори преди международното внимание около „Остайница“. Видимостта на подобна любов в книга от разпознаваем автор и силно издателство не е дреболия. Понякога стихотворението върши политическа работа, без да носи плакат.
Кой е „той“ и защо пак сме ние
Сред стихотворенията, които най-силно ме спряха, е „Той“. В него има изброяване, което постепенно започва да прилича на лична археология на срама и болката – в края на масата, в училищната изолация, в онези унизителни моменти на юношеството, в любовното изоставяне, в кухненския плач в три през нощта. Всяка ситуация е малка сцена на изместване, унижение, самота или късно осъзнаване.
Стихотворението повтаря „той“ като възможна причина. Той е бил. Той, той е бил.
ако още не си разбрала кой е той
неща като тези ще продължат да ти се случват.
В първия прочит този „той“ може да изглежда като външна сила: съдба, Бог, мъж, демон, травма, някакъв скрит режисьор на всички сцени, в които сме били недостатъчни, изоставени или изложени.
После стихотворението обръща огледалото. Всичко това / си била ти / не той. Този финал смъква удобната фигура на външния виновник и оставя лирическата героиня сама със себе си. Особено силно стои и разместването на клишето за оцеляването: онова което не те убива / е същото което те убива. В тези два стиха има огромна умора от героичните формули, с които често се опитваме да направим болката по-приемлива.
„Той“ работи като стихотворение за разпадането на удобните обяснения. За онзи момент, в който разбираш, че си търсил лице на болката, за да не погледнеш нейното отражение в собственото си. И пак, това не е обвинение. По-скоро много тъжно, много човешко приближаване към истината, че част от нещата, които ни се случват, продължават да живеят в нас не защото някой отвън ги държи, а защото още не сме намерили начин да ги положим някъде.
Разпятие със сирени
„Исус отново разпнат“ пренася книгата в друга рана: войната. В стихотворението има цигуларка в бомбоубежище, сирени, танкове, руини, майка, която пази детето поне през очите и ушите, когато вече няма как да го предпази от света. Карабаш работи с образи, които могат лесно да станат патетични, но тук са удържани. Аплодисментите и сирените стоят близо едни до други. Красотата и разрушението дишат в един и същи въздух.
Най-силният образ идва с четиримата мъже, които носят безжизнен мъж с рана в гърдите. Внасят го вътре и всички притихват. Само децата знаят: мъжът ще се събуди / когато Го познаят. Тук християнският образ е в тялото. В раната. В общото притихване. В ужаса, че човечеството разпъва отново и отново, а после се изненадва от собствените си руини.
Стихотворението не превръща войната в голямо абстрактно зло, удобно за цитиране, а я показва като пространство, в което красотата не е отменена, но вече е ранена. Цигуларката свири. Хората аплодират. Сирените започват. Всичко се случва прекалено близо едно до друго. Музиката и смъртта делят един въздух. Детето е онзи последен свидетел, който още може да познае Христос в ранения човек. Възрастните са притихнали, а може би и твърде уморени от разпознаване.
Да бръкнеш в раната и да видиш
В „Гносис“ лирическата героиня казва:
Господи, ако те има
появи се в моето стихотворение
Тази молба е изключително силна, защото не търси Бог в небето, в институцията, в правилното поведение, в удобния ритуал, а Го търси в стихотворението. В езика. В мястото, където личното може да се разтвори достатъчно, за да стане споделимо. После идва обещанието да бъде отместен камъкът на пещерата, така че онзи, който чете, да бръкне в раната и да види.
Стихотворението като пещера. Стихотворението като гроб, като място на възможно възкресение, като тъмнина, в която се влиза с ръка напред. Вярата тук иска докосване. Иска риск. Иска читателят да бръкне в раната, не просто да я гледа отстрани със съчувствен вид.
В тази стихосбирка тялото е един от най-важните пътища към духовното. Гърлото, бедрата, устата, раната, детето, ръцете, които отместват камък, ръцете, които носят ранен мъж, ръцете, които чакат някой да се върне от магазина. Всичко важно минава през тяло. Дори Бог, когато се появява, сякаш има нужда от плът, за да бъде разпознат.
„Адамова ябълка“ и наследственият страх
„Адамова ябълка“ е стихотворението, което ме накара да си купя книгата. В него има един човек, който се страхува, че любимият ще отиде до магазина и няма да се върне. Самата ситуация е толкова ежедневна, че почти се изплъзва. Някой излиза за малко. Другият остава. Между двете действия обаче се отваря цяла пропаст.
Лирическата героиня казва, че този страх не е тя. После започва да изброява: майка ѝ, баща ѝ, баба ѝ, дядо ѝ, прадедите ѝ до самия Адам. Страхът от изоставяне се оказва наследен, натрупан, предаван през тела, през поколения, през семейни истории, през първия човек, който още чака Ева под дървото.
Финалът е блестящ, защото успява да бъде едновременно смешен и много тъжен. Адам още чака Ева. В тази картина има мит, любов, изоставяне, мъжка безпомощност, човешка обреченост да чакаме някого, който уж само е излязъл за малко. Страхът, че другият няма да се върне, е прастар. Просто днес го наричаме тревожност, пишем „пиши като стигнеш“ и се преструваме, че сме по-модерни от Адам.
Тук Карабаш успява да направи нещо много красиво: превръща личната тревожност в родова памет. Страхът от изоставяне вече не изглежда като индивидуална слабост, а като наследство. Като нещо, което живее в тялото преди нас. Като малък праисторически човек вътре в съвременния човек, който знае, че всяко излизане може да бъде последно. Карабаш има усет към такива преходи: от малкото към огромното, от магазина към Едем, от една конкретна любов към началото на човешкото чакане.
Любовта, викната по име
Когато мисля за „Някой ме вика по име“, най-силно ми остава усещането за нежност, която не моли за разрешение. Тя идва през желанието, през срама, през молитвата, през войната, през семейните сенки, през любовта към жена, през библейски образи, които отказват да останат само в храма.
В тази книга Бог е близо до човека, но не като надзирател. По-скоро като присъствие, което може да се появи в стихотворението, ако някой има смелост да отвори достатъчно дълбоко. Това ми се струва особено важно в обществен момент, в който толкова много хора говорят от името на Бога, семейството и традицията с тон, който оставя малко място за жив човек. Карабаш прави обратното движение. Връща живия човек в центъра. С неговата любов, с неговата вина, с неговата молитва, с неговия страх, че любимата ще излезе до магазина и няма да се върне.
Именно затова стихосбирката ми се струва важна отвъд литературната си стойност. Тя не превръща различната сексуална ориентация в тема, която трябва да бъде „защитавана“ на всяка страница, а я оставя да живее в езика. Да има име. Да има тяло. Да има легло, луна, бедра, липса, посвещение. Поезията рядко печели, когато я превърнем в доказателствен материал. Но когато някой отвън настоява, че любовта има правилна форма, стихотворение, в което жена обича жена и Бог не отвръща поглед, започва да звучи като малко, упорито чудо, защото просто отказва да изтрие жената, към която е обърнат.
Кой ни вика по име
„Някой ме вика по име“ е стихосбирка, която работи с огледала. Понякога те показват чудовище. Понякога ангел. Понякога Бог. Понякога жената, която обичаш. Понякога самата теб, но в такава светлина, че ти трябва време да се познаеш.
Рене Карабаш пише поезия с много силна сетивност и с още по-силно усещане за вътрешна сцена. При нея стихотворението често прилича на място, в което нещо предстои да се случи: някой ще влезе, някой ще бъде разпнат, някой ще се събуди, някой ще бъде повикан, някой ще бръкне в раната. Тази поезия не се страхува от големи думи като Бог, любов, смърт, вина, тяло.
Може би най-хубавото в книгата е, че тя успява да бъде едновременно интимна и отворена към света. В нея има лична любов, но има и война. Има молитва, но има и еротика. Има библейски фигури, но има и много съвременен страх от изоставяне. Има глас, който идва отвътре, но звучи така, сякаш някой го е произнесъл от другата страна на огледалото.
Кой ни вика по име? Бог? Любимият човек? Болката? Детето, което сме били? Раната, която сме се научили да заобикаляме? Вероятно всички те. И ако тази стихосбирка има едно голямо действие, то е в това, че ни кара да се обърнем. Да видим кой стои зад гласа. Да не бягаме твърде бързо от отражението.
А когато след Прайда, след походите, след шумните спорове за това кой има право да бъде обичан и пред кого, отвориш книга, в която жена обича жена, Бог не я изоставя, а поезията ѝ дава име, разбираш защо литературата още има значение. Понякога поезията само премества камъка. Достатъчно, за да видим раната. Достатъчно, за да повярваме, че оттам може да излезе живот.
„Някой ме вика по име“ е стихосбирка за смелостта да бъдеш назован. За смелостта да назовеш онзи, когото обичаш. За смелостта да оставиш Бог да се появи в стихотворението не като присъда, а като присъствие. За смелостта да бръкнеш в раната и да не се престориш, че си докоснал само хартия.
„Някой ме вика по име“ и всички други книги на Рене Карабаш можете да откриете в Ozone.bg
Прочете и ревюто на Милена Ташева за „Остайница“
Вижте и Как чете Рене Карабаш
