fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Оцелелият

6 мин.
otseleliyat
otseleliyat_0_1Винаги рискуваш да умреш по
средата на житейската си история.

Дами и господа, Чък Паланюк отново е тук. И ще попилее душите ви.

Няма, няма друг автор, който с толкова садистично удоволствие да изкарва на показ най-лошото от  хората. И толкова открито да ни оставя сами да се осъдим.

Оцелелият“ подлъгва. Подобно на „Невидими изчадия“ сюжетът е фрагментиран, накъсан и се навързва почти накрая. Но после всичко е толкова кристално ясно, че и да искаш да наденеш розовите очила на консуматорско-позитивното мислене, няма как да избягаш от уродливите форми на една добре гримирана илюзия.

Всичко започва от края. Един мъж, един самолет и един пистолет. Пилотът скача с парашут над океана и нашият герой остава сам с черната кутия на полет 2039. Отвличане без нито един заложник, що за терористичен акт е това? Тероризъм над самия себе си. Безпристрастното устройство, скрито някъде в самолета, записва всяка дума. Последната изповед на героя няма да изтрие срама или да поправи кармата. Тя просто ще навърже историята.

И така, какво имаме?

Имаме Тендър Брансън. Какво знаем за Тендър Брансън? Знаем, че има рибка. Че това е рибка „е номер шестстотин четирийсет и едно в един живот на постоянно съжителство със златни рибки“ . Знаем, че той знае как да почисти всяко петно в къщата, да лъсне всеки прибор, да прикрие остатъците от плач и шамари. Знаем още, че веднъж седмично се среща със социална асистентка. Подвеждащо, нали? Не, Тендър Брансън не е реформиран престъпник, току-що излязъл от затвора сериен убиец.

Той е оцелял. Засега. Един от малцината последователи на загадъчна, крайно дясно, крайно фундаментална религиозна секта – „Църквата на Кирдиш“ , в чиито патриархални редици единствено първородният син има право на име, живот и възпроизводство. Останалите момчета и момичета на многолюдните семейства се пръскат по света с една цел – да мисионерстват (и да изпращат заплатите си на старейшините на църквата)… Без право на име, всички момчета се казват Тендър, а всички момичета Биди. Те не говорят помежду си и нямат никаква идея как да функционират в „нормалния“ свят. Имат едно право, едно задължение – да се самоубият, когато получат сигнал за това. Понеже нямат право да слушат радио или да гледат телевизия, може и да минат години, докато разберат, че моментът е дошъл. Но тогава трябва да го направят. Изборът как е техен – може би единственият избор, който им е оставен.

Мислите, че Тендър Брансън е една изтерзана душа, един клет нещастник? Помислете пак. Това е човек, който обръща гръб на всичко, в което е вярвал, и го съзнава напълно. Мислите, че проявява здрав разум? Но не знаете за съобщенията, които е налепил по улични телефони, в барове, на места където се скитат истински изгубените души. „Дайте на живота втори шанс. Обадете ми се.“… заблудени, нещастни, пияни и отчаяни мъже и жени, които звънят на телефона на Тендър Брансън и искат да чуят, че има кой да ги обича, че има смисъл да живеят…“Хората не искат животът им да потръгне. Никой не иска проблемите му да секнат. Драмите им. Лудостите им. Да разплетат конците на историите им. Да разчистят кашите им. Защото какво ще им остане? Само голямото страшно неизвестно.“  Тендър Брансън не е спасител. Той е поредният нефункциониращ експеримент на американското правителство, което харчи държавни пари в опит да му уреди нормален живот и позволява на една разочарована от живота „социална асистентка“ да експериментира с психологическите си теории върху него. Секс? Сексът за него не съществува. Освен в някаква много извратена форма, освен като загадъчен намек за влечение към некрофилията… Докато не се появява Фертилити Холис, едно съвсем живо и много побъркано момиче, което Тендър среща в гробището, докато краде изкуствени цветя, които после ще оформи в красива, мъртва градина за претенциозната къща на празните си, богати работодатели, които нямат време да погледнат и да различат мъртвото цвете от истинско.

До момента, в който той не остава последният Оцелял. Единственият жив кирдиш на планетата Земя. И Chuck+Palahniukамериканската машина за пари се завърта. „Хората искат да подредят всичко на едно място. Трябва им уеднаквена полева теория, която съчетава блясък и святост, мода и духовност. Хората искат да примирят необходимостта да са добри и да изглеждат добре.“ Появява се Агента с неговите договори и екипи, с неговите писатели и сценаристи, с треньорите, гримьорите, с прожекторите и стадионите, с жадните за спасение тълпи… Евтино спасение, лесно спасение, спасение в светлината на прожекторите. „Ако никой не забелязва, животът ти се равнява на огромна нула. Нищо. Празнота. Мними или не, осъзнаваш точно тези големи истини. Разбираш, че недоверието към бъдещето ти пречи да загърбиш миналото. Неспособни сме да загърбим идеята си кои сме.“

Целият ни живот е такъв – книгите на Паланюк сякаш са мозайка и снадени една с друга създават ужасяваща, апокалиптична картина на едно общество, проядено отвътре, самоизяждащо се в сляп консуматорски глад („Боен клуб“), давещо се в собствените си клишета за красота и успех („Невидими изчадия“), оглушало от постоянния фонов шум („Приспивна песен“). „Оцелелият“ не е просто книга за липсата на духовност, нито за екстремните извращения, до които може да доведе религията. Тази книга е за смъртта. За самотата. И по странен начин – за живота. Паланюк никога не разваля книгите си със сладникави финали, фанфарен звън и „And they lived happily ever after“ в Дисни-стил. Когато разказът на Тендър достигне до самото начало, ще настъпи краят. И само черната кутия ще остане, за да свидетелства пред обвинението в измяна на американската мечта. След края на книгата, който е начало, душата ми остана разпиляна.

„Всички сме нещастни заедно“.

 

 

Прочетете още и ревюто на „Невидими изчадия

Вижте и отзива на Христо Блажев за „Оцелелият