fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Палатката на стриптийзьорките (Из „Животът и времето на Хлапето Мълния” на Бил Брайсън)

7 мин.

Бил Брайсън е роден в средата на най-американското столетие – през 1951 г., по средата на Америка в град Де Мойн, Айова, в разцвета на най-многобройното американско поколение – бейби бумърите. В качеството си на един от най-популярните и забавни съвременни автори, той е в идеалната позиция да се гмурне в спомените за своето типично американско детство и да ни предостави мемоар от най-висока класа, изпълнен с щастие, топлина и разбира се, непресъхващ хумор. Като милиони свои връстници Бил Брайсън е израснал под влиянието на фантазията да бъде супер герой. Тичал неуморно из махалата, облечен с любимата си овехтяла футболна фланелка с мълния връху нея и хавлия, завързана около врата му вместо плащ, преодолявайки високи сгради с един скок и побеждавайки злодеи (а понякога и обикновени кретени) основно в мислите си. Тези негови приключения скоро му печелят забележителното прозвище „Хлапето Мълния“, а сега четем за тях в  „Животът и времето на Хлапето Мълния”, от която предлагаме ексклузивен откъс.

За повечето хора истинското забавление на панаира беше поляната в средата с шумните надбягвания, игри на късмета и други съблазнителни изкушения. Но имаше едно друго място, което момчетата мечтаеха да посетят повече от всичко останало на света – палатката на стриптийзьорките.

Палатката на стриптийзьорките имаше най-ярките светлини и оттам се разнасяше пулсираща музика. От време на време момчето отпред изкарваше някои от тях – всички облечени целомъдрено, и ги развеждаше по малката сцена отвън, като намекваше – гледайки през това време всеки от нас в очите, че за тези момичета няма по-голямо удоволствие на света от това да споделят природните си богатства с истински млади ценители от мъжки пол. Всички те изглеждаха много добре – но температурата ми моментално скачаше на 45 градуса само при мисълта, че живея на една и съща планета – какво ти – на едно и също място, с девойки с толкова удивителни добродетели, така че може и да съм бил в лек делириум.

Проблемът беше там, че когато започнахме да се интересуваме от шатрата на стриптийзьорките, бяхме на дванадесет, а за да влезеш вътре, трябваше да си навършил тринадесет. На будката бяха провесили специална табела, указваща това. По-големият брат на Дъг Уилоуби, Джо, който беше на тринадесет, влезе и когато после се появи, сякаш не стъпваше по земята. Не ни разказа много, освен че за него това били най-правилно похарчените тридесет и пет цента. Беше толкова очарован, че влезе още три пъти последователно и всеки път можеше да каже само толкова.

Естествено, че ние непрекъснато обикаляхме шатрата, като търсехме някакъв начин да проникнем вътре, но това си беше Форт Нокс от плат. Всеки милиметър беше прикован към земята и всяка метална дупчица – стабилно запушена. Можеше да чуеш музика или гласове, дори да видиш сенки, но не можеше да различиш и най-далечна следа от женска плът. Дори Уилоуби беше напълно озадачен. Беше си истинско мъчение да знаем, че между нас и истинската, трептяща и непокрита женска кожа стои само тази шумяща стена от плат, но ако Уилоуби не можеше да измисли как да влезе, значи нямаше начин.

На другата година събрах всякакви лични документи, които намерих – бележника си, удостоверение за раждане, карта от библиотеката, избелели членски карти от фен клуба на Краля на небесата*, всичко, което споменаваше дори бегло възрастта ми – и отидох право при шатрата с Бъди Добърман. По нея имаше прясно изрисувани постери в стила на Алберто Варгас**, които изглеждаха обещаващо.

‒ Два билета за първи ред, моля – казах аз.

‒ Я изчезвай – каза начумереният продавач. ‒ Не пускаме деца.

‒ Ама аз съм на тринадесет – казах аз и започнах да вадя доказателствата.

‒ Не си достатъчно голям – отвърна той. ‒ Трябва да си навършил четиринадесет – добави той и чукна по висящата табела. Числото 13 на нея беше покрито с картонче, на което пишеше 14.

‒ И откога така?

‒ От тази година.

‒ Но защо?

‒ Нови правила.

‒ Ама това не е честно!

‒ Момченце, ако имаш проблеми, свържи се с конгресмена си. Аз просто вземам парите.

‒ Да, ама…

‒ Задържаш ми опашката.

‒ Ама… ама…

‒ Изчезвай!


Имаше някои неща, които не можех да споделя спокойно с Джед и най-вече нечестивото си желание да видя гола жена. Не мисля че през онези 364 дни след изгонването ми от щатския панаир е минал и час, в който да не съм си мислел поне по два пъти на ден за шатрата на стриптийзьорките. Това беше единственото възможно място да видиш гола женска плът на живо, а аз имах все по-неотложна нужда от това.

След като навърших четиринадесет, през март вече броях дните в календара до следващия щатски панаир. Към края на юни дъхът ми секваше постоянно. На 20 юли си заделих дрехите, които щях да облека другия месец. Избирането ми отне три часа. Мислех да взема бинокъл за опера, но се отказах, защото реших, че стъклата може би ще се изпотят.

В десет сутринта вратите се отвориха и двадесет хиляди души се изляха към поляните, подобно на щурмуващите орди в „Смело сърце“. Може да се изненадате, ако ви кажа, че ние с Уилоуби не отидохме право при стриптийзьорките, а се помотахме. Просто искахме да отложим настъпването на насладата, така че нарочно се разхождахме из халетата. Това вероятно е първият случай в историята, когато някой е използвал юргани и крава, направена от масло, за еротична загрявка, но ние знаехме какво правим. Искахме да оставим момичетата да влязат в ритъм. Не искахме да гледаме слабо представление при първото ни посещение.

В единадесет часа се подкрепихме с популярните сладоледени изделия, известни като „Вълшебната пръчка“, а след това отидохме при шатрата на стриптийзьорките и заехме местата си в опашката, доволни, че можем да се насладим на предимствата на възрастта си. Малко след като стигнахме гишето, Уилоуби ме сръчка в ребрата и посочи към висящата табелка. Беше нова и на нея пишеше: „Изрично се забранява достъпът на МАЛОЛЕТНИ! Трябва да сте навършили ШЕСТНАДЕСЕТ и да имате ИСТИНСКИ ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ“.

Останах без думи. Ако продължаваше така, щях да получа отстъпка за пенсионери при първото си посещение при голи жени.

Мъжът на прозорчето ни попита на колко години сме.

‒ Шестнадесет – каза разпалено Уилоуби, сякаш се готвеше да каже и още нещо.

‒ Не ми изглеждаш на шестнадесет, синко – отвърна мъжът.

‒ Ами защото имам известна хормонална недостатъчност.

‒ А документ за самоличност имаш ли си?

‒ Не, но приятелят ми гарантира за мен.

‒ Я се разкарайте!

‒ Ама ние наистина разчитахме да влезем на представлението.

‒ Чупката!

‒ Чакахме този ден от една година. Тук сме от шест сутринта.

‒ Изчезвай, бе!

И така се ометохме. Това беше най-жестокият удар в живота ми.