Пътуване.
Смяна на местоположението. Преход от едно място към друго. Цел, която се преследва. Отчаян опит да се постигне промяна. Спасителна сламка, за която повечето от нас неистово се вкопчват. Илюзията, че щастието зависи от мястото, където живеем. Движение. Промяна.
С.
Не си сам. Има нещо, на което да разчиташ. Успокояваща сигурност. Спътник, който е на твоя страна.
Лек.
Малък. Основен и най-важен. Воденичните камъни оставяш вкъщи. Тежестта в гърдите – също. Готов си за полет – само вятърът е по-лек от теб. Тръпка – дали ще е достатъчен?
Багаж.
Товар? Комплект от първа необходимост? Непредвидена пречка на летището? Винаги една дреха повече от нужното; винаги нещо, което остава неизползвано. Тежест, която доброволно си надянал на раменете си. Малко подаръче, носещо радост. Спомен, който те обсебва.
Героите на Туве Янсон пътуват. Някои от тях доброволно, други – по принуда. Някои – натоварени с очаквания като каруца с дърва, други – свободно пуснали се по течението на действителността. Някои – стигащи до крайната си цел, други – изгубващи се по пътя.
Чудесна метафора за живота – докато дишаме, пътуваме. Движим се, променяме се и трупаме опит. Разочароваме се и пак се впускаме напред. Защото застоят причинява болезнени схващания – в костите, душите и мислите ни. И винаги в определен момент успяваме да си дадем сметка, че мястото, където живеем, не е носител на щастието ни.
Пътуване с влак, самолет, кораб, кола, сън или мечта – различни превозни средства, една цел – да избягаме от настоящето; да се скрием от себе си. Както се оказва – невъзможно.
„Пътуване с лек багаж“ е по-различна от останалите книги в поредицата „Кратки разкази завинаги“, които съм чел. За първи път отделните истории са дискретно свързани помежду си. Нишката, която ги опасва, е надеждата, че някъде там е по-интересно, по-топло, по-красиво и по-светло. И всеки иска сам да се увери, че това не е така.
