През 2017 година Days of Poetry and Wine, един от най-известните централноевропейски поетични фестивали, стартира проекта „Отворено писмо до Европа“. Писмата от проекта са адресирани до Европа, а и до целия свят, и имат за цел да върнат езика на изкуството, обмислен, прецизен и строг, в публичния дискурс. Всяка година художественият директор на фестивала със своя екип избира изявен поет или мислител и им дава уникалната възможност да се обърнат към Европа и да представят проблемите, които смятат за най-належащи.
Писмата са преведени и публикувани на повече от десет езика. Всички отворени писма до Европа са публикувани и на www.versoteque.com, както и от големи европейски медии, като по този начин имат значителна тежест в Европа. Освен това се предават лично на всички членове на Европейския парламент и на Европейската комисия.
Автори на „Отвореното писмо до Европа“ през годините са били:
2017 г. Стефан Хертманс (Белгия)
2018 г. Атина Фарохзад (Швеция)
2019 г. Илия Троянов (Германия)
2020 г. Кристина Тот (Унгария)
2021 г. Дурс Грюнбайн (Германия)
2022 г. Чус Пато (Испания)
2023 г. Дейвид Харсент (Обединеното кралство)
Писмото от тази година на Дейвид Харсент беше предоставено на екипа на „Аз чета“. Публикуваме текста, без редакторска намеса, в превод на Станимир Димитров.
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ЕВРОПА
Роден съм през 1942 г., най-тежката година от войната, в едно село в Девъншир.
Разказаха ми истории за бомбардировката на Девънските пристанища и за това как изтребителите, които са придружавали бомбардировачите, са обстрелвали произволно цивилни цели. Една от целите била малката болница, в която съм бил роден на предния ден. Майка ми и другите жени, всяка с новороденото си дете, са се подслонили под леглата си.
Ранните ми спомени бяха отчасти за война, разкази за война и доказателства за война. Разказаха ми за бащата на майка ми, подложен на газова атака през Първата световна война; той оцелява, но в резултат на това умира млад. Баща ми беше тежко ранен по време на Втората световна война и никога не се възстанови напълно от раните си. Мина известно време, преди да разбера, че ежедневната му военна работа е била да убива и да рискува да бъде убит; че най-преобладаващата му емоция е била страхът. Всеки ден в продължителност на неговата война: страх. Всеки ден, завъртане на някаква небесна монета. Докато растях, бях наполовина наясно с дългия списък от войни, които малко или много безпроблемно последваха Втората световна война. Като мнозина от моето поколение, аз излязох на улицата, за да протестирам срещу войната във Виетнам. Сега, както и тогава, си спомням редовете на Робърт Лоуел от „Waking Early Sunday Morning“: … мир на нашите деца, когато падат / в малка война по петите на малка / война …
Моите произведения често са носили сянката на войната, въпреки че тя не е основна тема в тях. През 2005 г. издадох „Легион“ (Legion). Поредицата от заглавия в тази книга се състоеше от гласове от различни военни зони. Мисля, че поредицата порасна и се разви от ритми и изображения от английските версии, които направих от стихове, написани от Горан Симич, когато той и семейството му са били под обсада в Сараево. След като е прочел „Легион“, Шеймъс Хийни ме попита: „Къде намери всички тези гласове?“. Той имаше предвид разнообразието на стихотворенията: че някои черпят своите разкази и образи от Първата световна война, някои – от Втората световна война – някои със сигурност от Балканската война, докато други отразяват бруталностите на войната: конкретни истории, разказани от конкретни гласове. Наскоро публикувах моите английски версии на стихотворенията, написани от Янис Рицос, докато е бил в затворнически лагери и под домашен арест по времето на военната хунта в Гърция през шейсетте и началото на седемдесетте години. Хрумва ми, че идеята за конфликт е трудна да се избегне; хрумва ми, че да се чувстваш по този начин може да е неизбежна човешка склонност.
Това, че войната, и сянката на войната, изглежда влияят на работата ми, не ме изненадва; поезията е начинът, по който интерпретирам света. Все пак, четирите дълги стихотворения, които формират, така да се каже, гръбнака на моята колекция „Огнени песни“ (Fire Songs), дават различни, но свързани отчети за война, по-ужасяваща и по-разрушителна от въоръжен конфликт. Първата огнена песен засяга Ан Аскю, протестантска мъченица, изгорена на клада за ерес. Гласът на Ан, в моята версия на нейното мъченичество, е пророчески. При среща насън с Ан, разказвачът на поемата е наблизо, докато пламъците я поглъщат, и казва:
… единственото нещо, което тя може да ми каже през пещта,
докато се навеждам
към нея, е да, ще бъде огън, ще бъде огън, ще бъде
огън…
Пророчеството на Ан Аскю говори за война, в която всички сме бойци, където няма фронтова линия и от която изглежда няма отстъпление. Това е войната срещу природата.
***
Тази война се води от много дълго време. На 14 август 1912 г. вестник в Нова Зеландия публикува статия, предупреждаваща за ефекта върху климата на Земята от изгарянето на въглища. Това предупреждение беше пренебрегнато. Книгата на Рейчъл Карсън „Тиха пролет“ (Silent Spring) е публикувана около петдесет години по-късно. Тя е относно безразсъдната употреба на пестициди и въздействието върху живота на птиците: заглавието говори само за себе си. Отново игнорирано. Около двадесет години след това присъствах на поредица от конференции, които се фокусираха върху повратните точки, които ще ни доведат до момента, когато глобалното затопляне стане критично. Те също бяха игнорирани. И сега това време е достигнато. Природният свят, животът на планетата Земя, все още атакуван, е опасно близо да бъде неустойчив. Не бихме могли да стигнем до тази криза в природата и все още да я игнорираме, ако не бяхме загубили връзка с природата, със създанията на Земята, със самата Земя.
Джеймс Лавлок предложи хипотезата за Гея: че планетата, която обитаваме, и съществата, с които я споделяме, образуват взаимозависима система, хармонична и доброкачествена. Очевидният отказ на човечеството да допусне тази хармония или да бъде част от нея, изглежда идва от идеята, че тя трябва да служи на нашите нужди, че може да бъде експлоатирана както и когато решим. Ние не се страхопочитаме, както би трябвало, от фините мистерии на естествения свят.
Привлечен съм от образа на птици в полет. Особено ме привличат грабливите птици. Написах стихотворение – „Bowland Beth“ – за Полски блатар (защитен вид), незаконно застрелян в тресавище. Висококласният бизнес за убиване на глухари за удоволствие няма да толерира естествени хищници: още доказателство за щети в нашата връзка с природата. Привлечен съм към заека, към мита и легендата за заека като променящ формата си, като компаньон на вещица, към неговата културна история, към живото същество като въплъщение на тези мистерии. Написах поредица от стихове – „Зайци” (Lepus) – които представят заека като фигура на измамник, който в стихотворение, озаглавено „Заекът като лоша поличба”, предсказва мрачно бъдеще, ако доказателствата за разпадането на околната среда продължават да бъдат игнорирани. Заекът говори за:
… тези неща, които, без значение от
вашите камбани и свещи, без значение от вашите половинчати
мерки, вашите няколко стъпки назад, ще дойдат, ще дойдат,
ще дойдат.
Едва сега виждам, че последният ред, написан дванадесет години по-рано, носи същия ритмичен импулс като пророчеството на Ан Аскю.
Преследването на Полските блатари ги постави сред нашите най-застрашени видове. Унищожаването на естествени среди е довело до сериозно намаляване на популацията на кафявия заек; и все още продължава незаконното преследване на зайци с хрътки. За мен заплахата за тези конкретни същества е особено емблематична; но списъкът на създанията на ръба на изчезване е дълъг. Намаляването на видовете безвъзвратно уврежда екосистемата. Това включва насекоми. Ако опрашителите умрат, умираме и ние. Тези заплахи са създадени от човека. Ние сами сме се поставили сред видовете, изложени на риск. Нашата атака срещу природата понякога изглежда като желание за смърт.
Преди няколко десетилетия компаниите за изкопаеми горива направиха свои собствени оценки на въздействието на въглеродния диоксид в атмосферата върху околната среда. Техните учени констатираха, че изгарянето на изкопаеми горива „ще причини драматични екологични ефекти“ и добавиха, че потенциалният проблем е „голям и спешен“. Техните мнения бяха потиснати от компаниите, които представляваха. Учени по земни науки от години са наясно какво ще се случи, ако войната срещу природата продължи. Казват, че сме на половината път през Шестото голямо измиране; безспорно е, че това е причинено изцяло от човешка дейност; малко, или нищо, не се прави, за да се провери или предотврати напредването му.
Защо?
Дали очевидното безразличие към холоценското измиране всъщност е примирението на човечеството, че е твърде късно? Че начинът, по който светът работи, сега не може да бъде променен, въпреки че знаем как това може да стане или поне да започне да се прави? Че хората ще продължат да водят живот, чиито модели са установени и непроменими? Че докато последните същества, риби, насекоми, изчезват от Земята, ние ще продължим да гледаме телевизия, да аплодираме нашите футболни отбори, да се качваме на самолети, да слушаме музика, да пазаруваме, да празнуваме раждането на нашите деца… Заводите ще продължат ли, до последната искрица енергия, да правят коли, хладилници, климатици? Ще се преместят ли дървосекачите в последната група дървета в тропическите гори? Фабричните ферми ще продължат ли да угояват добитъка си и кланиците ще продължат ли да колят?
При писането на писмо до Европа – и се смятам за европеец, въпреки лъжливия, брутален личен интерес, отправен към ксенофобски и расистки тенденции в моята държава и провокирал Брекзит – мисля особено за европейското управление.
Възможно е, както понякога се казва убедително, че светът се управлява от зли хора; че алчността и властта вървят ръка за ръка; че капитализмът експлоатира природните ресурси, прекроява ги и ни ги продава обратно като продукт; че скорошната човешка история показва доказателства за безразсъдна наука, бързо последвана от безразсъдна технология. Но точно както има наука, технологии и – най-важното – пари за забавяне и спиране на това, което може да се опише само като топлинна смърт на планетата, трябва да има, сред тези хора, които имат власт и влияние в правителството, някои, които ясно могат да видят ръба на скалата, на която стоим. Моята молба, или по-скоро тази на неродените, е към света. Но това писмо е до Европа.
Пророчеството на Ан Аскю беше, както всички пророчества, видение: мрачно видение, каквито са и моите собствени видения, когато размишлявам върху докладите от екологичния фронт. Едно видение, което всеки ден се опитвам да забравя, е на планета, лишена от всякакъв живот, където екран, захранван от огромен остатък от алчност, продължава да регистрира неограниченото увеличение на колективното богатство на едновремешните елити на изчезналия свят, единственото ни наследство, тъй като парите карат пари да правят пари.
Единствено тези, които управляват, могат да накарат тези видения да избледнеят. Това е писмо до Европа, но по-конкретно до тези, които управляват Европа. Трябва да има значителна промяна, и то много скоро. Някой трябва да поеме лидерството – някой, който е способен и има волята. Нямам съвет, нито какво да добавя към написаното тук. Освен може би: бдете над децата си, докато спят. Бдете над внуците си, докато спят.
Дейвид Харсент (1942, Обединеното кралство) е публикувал дванадесет стихосбирки, които са спечелили множество награди, включително Forward, Griffin International и T.S.Eliot. „Съкровен човек в разцвет“ (A Broken Man in Flower), версиите на Харсент на стиховете, написани от Янис Рицос, докато е бил в затворнически лагери и под домашен арест, ще се появят през 2023 г. Харсент е работил съвместно с няколко композитори, най-често с Харисън Бъртуисъл. Колаборациите на Бъртуисъл и Харсент са изпълнявани на големи сцени по света, включително Кралската опера, Залцбургския фестивал, Консертгебау и Карнехи Хол. Притежава редица стипендии, включително сътрудник на Кралското общество по литература и член на Гръцкото общество на авторите. Той е почетен професор в университета в Рохамптън.
Отвореното писмо до Европа е част от проекта ArtAct, съфинансиран от програма Творческа Европа на Европейския съюз.
