„Спазвам поведение и правя каквото очакват от мен, а в същото време живея във вътрешен свят от спомени и копнежи, които никой друг, освен теб, не може да разбере.“
Туве Янсон, „Съзнаваме ли наистина колко сме щастливи?“, писма до Тулики Пиетиле, 1956 – 1968
Допреди няколко години за мен муминтролите бяха трудно за произнасяне име, а Туве Янсон – напълно непозната. Вероятно една от причините е, че съм израснала с романите на Линдгрен – другата проницателна и гениална дама на шведската литературна сцена – и нейните герои, сила и сюжети. Започвам с това признание, за да открия и за себе си аргументи да прочета мащабния труд „Писма от Туве“ (изд. „Жанет 45“, преводач: Анелия Петрунова). Рядко някой велик творец е оставал извън полезрението ми.
Петстотин страници кореспонденция – три месеца концентрирано четене на тази и никоя друга книга. Посвещаване, което на ниво разум е трудно обяснимо. Аргументите ми са няколко. Епистоларният жанр е с дълги традиции в европейската литература, писмата са начин за споделяне на идеи и възгледи от времето на елинската древност, а през Просвещението и Романтизма търпят развитие. В кореспонденция успяваме да опишем лични емоции и е явен стремежът ни към саморазкриване (не говори ли за това и комуникацията ни в социалните мрежи днес?). От друга страна, аз съм от поколението, преминало през писане и изпращане на писма не за изключителното, а за всекидневното. От трета страна, изследователят в оставка в мен все иска да знае как е било преди/тогава и какво губим/наследяваме/се трансформира в наши дни.
Съставителите на „Писма от Туве“ са познати от биографичната „Туве Янсон. Думи, образи, живот“ Буел Вестин и Хелен Свенсон, в изящния превод на Анелия Петрунова. Изборът на кореспонденцията е хронологичен не само като години (които, разбираемо, се застъпват при различните респонденти), а и следва важните за живота и творчеството на Туве приятели и издатели – най-близките ѝ хора според съставителите. Те са се погрижили преди всяка глава да въведат читателя в конкретиката на отношенията, да поставят акцент върху специфичния им характер и тя да съдържа предостатъчен брой писма, за да се усетят тези отношения. Подобен подход предопределя нагласата, но без информация читателят може и да се загуби. Изданието е придружено и от снимки, фотокопия на писмата и използвани източници.
Кореспонденцията е едностранна: четем само писмата на Туве към другите. Тя разказва за себе си в дадения момент – как живее, кой е дошъл на гости, кой си е заминал, каква поръчка изпълнява, какво приключва, кога минава от „призрачната страна“* на живота. Когато писмото е отговор, можем да си създадем представа за събеседника. Личният разказ отразява и епохата, а за обхванатия период от петдесет и шест години това означава: Втората световна война, последвалата криза, трудния достъп до страни извън Швеция и момента, когато границите са отворени и Туве прави мечтаното пътешествие. Всъщнност няколко такива. Силно се впечатлих от факта, че обкръжението на Янсон включва предимно интелектуалци: художници, писатели, журналисти, дипломати, скулптури.
Писмата започват от студентстването на Янсон в Стокхолм в Техническия университет, понастоящем Университет по изкуствата. Тя пише интензивно на майка си и баща си: Хам и Дядката, както ги нарича оттук насетне в кореспонденцията си. Споделя им какво преживява, как се справя с парите и за участията си в конкурси по изобразително изкуство. Описва и потресаващи сцени от посвещаването в Ecole des Beaux Arts (дотук с романтизирането на отминалите времена!). Изненадах се да науча, че Туве е успяла художничка и в началото на творческия си път се идентифицира само с изобразителното изкуство.
Избраните писма продължават с тези до Елисабет Волф, Ева Коникоф, Атос Виртанен (с когото Туве е живяла във връзка и почти е стигнала до брак, Вивика Бандлер (силна „призрачна“ любов, която бързо изтлява, но се превръща в творческо сътрудничество), Тулика Пиетиле (дългогодишната партньорка на Янсон в любовта и живота) и, разбира се, отново до Хам. Последната кореспонденция, включена в изданието, е свързана с работата на Туве: писмата са до нейната приятелка и събеседничка Мая Вани и издателят ѝ Оке Рунквист.
Отново се връщам на личния глас на Туве, автентичното ѝ съществуване, борбите да сбъдва мечтите си, изненадата от славата на муминтролите и притесненията ѝ, когато трябва да изнася реч. Стилът и темите се сменят с годините и още по-ценно – спрямо адресата. Пред читателя се разкрива (буквално) вътрешният свят на определената за универсален гений авторка, слабостите ѝ, изкушенията и терзанията ѝ. Последователите на Янсон могат да търсят дали има съответствие между частното пространство на твореца и публичния образ, между съкровеното ѝ възприятие и обществените оценки и творби, останали във времето. Отбелязвам още един момент, който не срещнах в други текстове за книги на Туве Янсон: нейната емпатия и постоянната ѝ грижа за майката, бащата, брата, жена му и всички, които я посещават на острова през късните години.
Туве Янсон и Тулики Пиетиле (източник: Moomin.com)
Моя бедна, скъпа Коникова, колко ти е тежко там. Изолацията и рутинната работа. Описанията ти ми дават доста ясна представа за живота там, блясъка, суровостта, напрежението, възможностите. Но не мисля, че ти ще бъдеш стъпкана – ще успееш да пробиеш…
Из писмо до Ева Коникоф, 1941 г.
Ако се заровите в книгата, ще откриете прототипите на някои муминтроли. Туве винаги работи по нещо: стриптове, илюстрации на „Алиса в Страната на чудесата“ и муминтролите… Около нея се вихри световъртеж от близки и приятели, от домакинска работа, от поддържане на къщата и лодката, от улов на риба и разчистване след буря. Кога е успявала? Такава е до края на живота си: следва копнежа си за изразяване и страстта по новото, свободолюбива и дистанцирана, но едновременно близка. Любимият ми философски израз приляга и на кореспонденцията на Туве: вътре е „живият живот“, и то какви години само. Описани така, че да пипнеш бита, да си зашиеш копче, да пиеш чаша вино и да напишеш писмо за твоето време, без да има пропаганда или морализаторство.
Страх ме е. Животът е зловещ, скучен и празен, а аз не мога да рисувам.
Но дяволите да ме вземат, ако това ме накара да произведа пушечно месо! Когато мъжете спрат да убиват, тогава ще родя, но те никога няма да спрат.
А сега все пак ще взема приспивателно прахче и те прегръщам, и ти благодаря, защото ми позволи да поговоря с теб за това типично интермецо на домашния фронт.Из писмо до Ева Коникоф, 1941 г.
Още една заблежителна страна на подбраната кореспонденция на Туве Янсон е, че съставителите не са спестили крехкостта ѝ, съмненията, колебанията, изпаданията в депресия, влюбванията в жени. В „Писма от Туве“ понятието„цял един живот“ се изпълва със съдържание.
Разбираш, че животът ми сякаш придоби нови измерения и без Ласе нямаше изобщо да се справя.
Из писма до Вивика Бандлер, 1969 г.
И не, „Писма от Туве“ не е автобиографично издание. Епистоларният жанр е по-близък като определение. А в поредицата от преведени на български език книги на Туве Янсон тя довършва представата за твореца и нейната продуктивност, уязвимост и съпротива.
…за да успея да почувствам, че живея, а не съм машина за ефективност, настроена по график.
Из писмата до Тулики Пиетиле, 1957 г.
* призрачна страна – метафора, използвана от Туве Янсон (и по нейното време) за обозначаване на хомосексуалност. – б. а.
Научете повече за Туве Янсон в рубриката ни „Големите“. Не пропускайте и ревюто на Милена за сборника ѝ „Дъщерята на скулптура“, на Милена за „Куклената къща“, на Преслава и Митко Аврамов за „Пътуване с лек багаж“ и на Лора за „Мумините и семейният живот“ и „Муминтрол и разбойници“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
