Като погледнеш, ние не бяхме на художествена изложба – ние бяхме изложбата, ние бяхме превърплътеното изкуство, а 60-те години бяха наистина за хората, не за това, което те правеха; „певецът/не песента.
60-те години винаги са ме привличали със своя вдъхновяващ бунт и цветно очарование. За мен те винаги са били едно събирателно десетилетие – символ, не само за едно поколение, но за цялото човечество. Подплатени с музика, която разтърсва, филми, които провокират, събития, идеи, политика и личности, които рушат остановеното статукво, тези години се превръщат в повратна точка на културната революция през ХХ век.
60-те са времето, в което личността освобождава своето съзнание, дух и желания… масово. Изкуството и културата логично следват човека и точно тогава се ражда масовата, популярна култура като значим феномен, който определя и настоящия ни свят, днес.
Противоречив и силно провокативен Анди Уорхол е знаково лице за поп културата и това време, а творчеството му има ключово значение в утвърждаването на поп-арт-а на световната сцена. Затова и останах приятно изненадана, когато наскоро ми попадна „ПОПизъм„, личната гледна точка на Уорхол за бурното десетилетие на 60-те години, написана в съавторство с личния му секретар Пат Хекет.
„ПОПизъм“ на практика е подробен хронологичен разказ за хората, събитията, изкуството и модата на 60-те, но тя е преди всичко личната история на Анди Уорхол за създаването на един артистичен свят, не толкова от произведения на изкуството, колкото на културата, като цяло. История за създаването на личности, които продължават да вълнуват хората и днес. Свят, в който суперзвездата е такава, защото е център на медийното внимание, провокацията е творчески бунт срещу стерилността на „консервните кутии”, наркотиците са лесното бягство, а рокът звучи като единствения възможен саундтрак на безсънните парти нощи.
Натурален и откровен за всичко, с тъмни очила и сива коса, Уорхол постепенно пресъздава променящият се свят на Америка през призмата на своя живот и творчески търсения. От рисуването на реклами и непрекъснатото търсене на възможност за излагане на поп платна в Ню Йорк, през тръпката от създаването на експериментални филми, до превръщането на „Фабриката“ в едно от най-култовите места на алтернативната култура, не само в САЩ, но и в целия свят.
„ПОПизъм“ е книга с живи изображения на героите на времето – рокзвездите извън сцената и музиката и 
суперзвездите от кориците на списанията, които налагат модела на поведение на младите. И още -изкуството, което поставя на първо място твореца, а не творбата, и модата като създаване на култ към външността, към разхищението, към освобождаването.
„ПОПизъм“ обаче е и книга за истините отвъд мита и медийния образ на времето на Уорхол. Това, вярвам, е и най-ценната характеристика на книгата – истината за всички онези „странници, непасващи към обществото, които някак си се бяха приобщили помежду си.” Разсъжденията за контракултурата, комерсиалното изкуство и поп-идеята, която напрактика променя всичко и води до последвалата лудост.
Трябва да призная, че тази книга е предимно за хардкор фенове на 60-те. За другите тя вероятно би била скучна с натрупването на много събития и имена. Тя е прекалено наркотична, прекалено… поп. Но в крайна сметка, самите години са били именно такива. Поп, звезди, наркотици и много, много събития, които днес, след 50 години са или скучни факти или цветни истории за едно вдъхновяващо десетилетие.
И за край, изключително се радвам, че в книгата всички песни и всички рок групи присъстват с оригиналните си имена на английски. Нещо, което издателите често пренебрегват, а е важно. За да откриеш кой кого е и къде е в твоя собствен живот.
