Godsmack е групата, която съм слушала най-много пъти на живо. Три техни плюс един самостоятелен на Съли Ерна, което е леко изненадваща статистика, предвид факта, че дори не бих ги определила като най-любимата си банда.
Имам обаче особен сантимент към тях заради начина, по който ги открих. Докато повечето ми познати и приятели знаят „I Stand Alone“ и „Straight Out of Line“ от филми и видео игри още от ранна възраст, аз се запознах с творчеството на групата сравнително късно – в студентските години, когато прекарвах летните вечери след работа с метълите в градската градина и слушахме парчета от първите албуми на безжична тонколона.
И макар вече да знам сетлиста за концертите почти наизуст, както и между кои песни коя история ще разкаже Съли, и въпреки че ми е трудно да преглътна факта, че от всички пъти нито веднъж не съм чула любимата ми „Moon Baby“ на живо, вероятно ще продължавам да ходя всеки път, когато се върнат в България.
Наскоро ги гледах отново, този път на първия им концерт в Пловдив. И не знам дали заради озвучаването, или просто защото ми е най-пресният спомен с групата, това беше любимата ми среща с тях досега. Покрай нея обаче се сетих и за една по-стара и доста различна среща с вокалиста – между страниците на автобиографичната му книга „Пътищата, които избираме“ (изд. „Сиела“, преводач: Елена Розберг).
The Paths We Choose излиза още през 2007 г., но до българските читатели достига през 2018 г. Нашето издание е и малко по-специално, защото Съли пише допълнителен предговор специално за българските си фенове – поредното свидетелство за особеното отношение, което през годините неведнъж е демонстрирал към страната ни.
Няколко месеца след излизането на книгата, точно преди концерта на Godsmack в София през 2019 г., той дойде и за официалното ѝ представяне. Пропуските за meet & greet срещата свършиха буквално за три минути, но аз успях да се регистрирам, и до ден днешен фактът, че имам селфи и книга с автограф от Съли Ерна, е едно от нещата, с които се гордея и опитвам да изпъквам в компания.
Самата книга обаче няма много общо с бляскавия живот на рок звездата, която днес пълни зали и стадиони, а по-скоро разказва за всичко, случило се преди Godsmack – от детството в Масачузетс, през приятелствата, любовите, наркотиците и сблъсъците със закона, до създаването на групата, която променя живота му.
Разбира се, така известната днес група също има своето място в биографичния му труд и между страниците ѝ се разрешава вечният дебат дали името ѝ е вдъхновено от едноименното парче на Alice in Chains или историята е друга. Аз, разбира се, няма да издавам, но ако решите да прочетете книгата, пишете ми след това да обсъдим темата. ;)
Може би това, което най-много ми харесва в книгата, не са самите истории, а начинът, по който са разказани. Докато прелистваш страниците, имаш чувството, че Съли ти е стар приятел, който е седнал срещу теб и ти споделя щурите истории от детството си, за порастването, връзките, първите музикални пориви и всички решения, които постепенно са го отвели до живота, който има днес. Стилът му е непретенциозен, директен, на места много забавен и някак изненадващо лек предвид част от нещата, за които разказва.
Едно от любимите ми неща в музикалните биографии е, че дават контекст на парчета, които години наред си слушал, без изобщо да се замисляш откъде е дошло вдъхновението за тях, и същевременно те карат да погледнеш и на артиста, и на творчеството му по нов начин.
Днес познаваме Съли най-вече като гласа и лицето на Godsmack, но музикалният му път всъщност започва зад барабаните. Започва да свири още на тригодишна възраст, а преди Godsmack години наред е барабанист в различни банди, докато в един момент решава, че иска да създаде собствена група и да застане отпред.
Страстта към ударните инструменти е жива и до днес и се вижда в drum battle-a по средата на всеки концерт, а перкусиите присъстват много изявено и в соловата му кариера. Най-много ме впечатлява обаче многопластовостта на музикалния му талант и фактът, че днес Съли свири още на китара и пиано, а соловите му проекти показват един доста различен стил от този, който виждаме при Godsmack. Ако тяхната музика ви идва твърде тежка, препоръчвам соловия му албум Avalon, който има много интересно инди етно звучене.
В книгата се разкрива и още една страна на Съли, скрита зад образа на успешния рок музикант, която ни напомня, че и любимите ни звезди са обикновени хора, които водят своите битки. В „Пътищата, които избираме“ е засегната темата за менталното здраве и периодите, в които авторът страда от тежка тревожност и панически атаки.
Години по-късно тази откровеност получава и своето продължение. През 2019 г. Съли създава The Scars Foundation – организация, насочена към повишаване на информираността за проблеми като депресия, тревожност, зависимости, тормоз и суицидни мисли. И ако сте били на поне един от концертите на Godsmack у нас през последните години, вероятно сте виждали как тази кауза намира място и на сцената.
Първата песен от биса е „Under Your Scars“ – Съли се появява на сцената, седнал зад черния роял, отстрани на който е изписан уебсайтът на неправителствената организация. Той говори за психичното здраве и за артистите, които музикалният свят изгуби твърде рано, като отделя момент за почит към легенди като Ейми Уайнхаус, Честър Бенингтън и Крис Корнел.
Музикалните биографии ще си останат един от любимите ми литературни жанрове точно защото ни позволяват за момент да спрем да виждаме на сцената просто музиканта, а да погледнем към истинския човек зад микрофона и към пътя, който го е отвел дотам. И съвсем не е задължително да сте почитател на нечие творчество, за да прочетете историята му. Всъщност не е изключено именно живота му да събуди любопитството ви и към музиката.
Съли обеща, че докато бандата прави турнета, винаги ще минава през България, което все пак увеличава шансовете ми един ден да чуя и любимата си песен на живо.
Съли, ако четеш това, виж какво хубаво ревю написах. Не заслужавам ли една „Moon Baby“ на някой следващ концерт?
Открий любимата си книга в Ozone.bg
