По право започвам с адмирации към издателство „Ciela“ за смисленото решение, показващо критическо мислене, да отбележат 40-годишнината от смъртта на писателя Георги Марков с преиздаване на три от най-добрите му произведения. „Портретът на моя двойник“ събира в един том едноименната повест на твореца дисидент от 1966 г. с други две – „Празното пространство“ и „Санаториумът на доктор Господов“. Още при новината за предстоящото издание с твърди корици, за чиято визия неизненадващо чудесно се е погрижил Дамян Дамянов, направих избора тази книга да намери място в домашната ми библиотека. И сега, след прочитането ѝ, осъзнавам колко правилна е била интуитивната ми преценка.
Първа в книгата е поместена едноименната повест „Портретът на моя двойник“. Дори бегло запознатите с живота на Георги Марков биха забелязали автобиографичния елемент в творбата. Главният герой е журналист и покерджия. Сюжетът се върти около една „мръсна игра“, в която протагонистът се е уговорил с друг софийски бохем, за да изиграят противниците си. Разказът се води от първо лице и това засилва гротескното му звучене, тъй като главният герой описва жалкото си съществуване – на работното място, в отношенията с приятелите и съпругата му.
Подлата стратегия в играта на покер се слива хармонично с естеството на работата на журналиста. Той описва един от очерците си, който е скалъпил така, че да отразява възможно най-недостоверно историята на една работничка на поточна линия в завод. За сметка на това въпросния текст удовлетворява напълно началника му, наречен Шефа, който пък се води изцяло от интереса на партията. Това безскрупулно отношение към журналистическата професия личи от разсъжденията на героя, предугаждащ мислите на Шефа:
Разбери онова, което аз отдавна съм разбрал. Всичко това е игра. Играй я, но помни, че е игра. Ще ти бъде забавно, интересно и с нищо няма да те ангажира. И не трябва да се вълнуваш!
Става ти ядно и омерзително да прочетеш кредото на героя журналист: „свободата да приемам онези истини, които ми изнасят“ и да знаеш, че те описват действителността от онова време, а днес… дали е по-различно?
Позволявам си да отговоря на собствения си въпрос – да, различно е. Защото безскрупулни хора, готови да преминат през трупове в името на собствения си интерес, винаги е имало и ще има. Истината е, че по времето, когато повестта е писана, това е било задължителна за следване доктрина. Позволиш ли си да защитаваш идеали и ценности, си реално застрашен в „най-добрия“ случай от репресия, а много вероятно и от смърт. Убедена съм, че за да не повтаряме грешките от миналото, трябва да говорим честно и открито за него и да го анализираме. А произведенията на Георги Марков (на първо място неговите „Задочни репортажи за задочна България“) дават именно такава основа, на която ще стъпим, ако сме разумни.
Паметникът на Георги Марков в София (снимка: „Булфото“)
Интересно, но „Портретът на моя двойник“ минава между капките и не е забранена след излизането си. Не такава обаче е съдбата на пиесата „Да се провреш под дъгата“, създадена по третата от новоиздадения том повест „Санаториумът на доктор Господов“. Тя е написана през 1967 г. и разказва за група туберколозни пациенти в санаториум, които очакват своя край и, обсебени от изконния човешки страх от смъртта, правят куп глупости, като дори стигат до убийство. И тук Марков най-вероятно е черпил вдъхновение от личните си преживявания, тъй като самият той прекарва немалка част от юношеските си години в подобни санаториуми.
Сюжетът е мрачен и натоварващ – същото усещане имах и когато четях „Полет над кукувиче гнездо“, затова несъзнателно правех паралел със заведението за психично болни от романа на Кен Киси. Повестта е за изборите, които правим в живота си, и за двигателите, които ги определят. И за свободата. Тя е може би най-естественият човешки стремеж и затова е определяна като висша ценност, която бива защитавана под една или друга форма през поколенията и независимо от културните особености.
Няма как, докато говорим за свобода, да не споменем и нейния антипод – в контекста на произведението на Марков. Пиесата, базирана на повестта „Санаториумът на доктор Господов“, е определена като „идеологически неустойчива“ в доклад на Съюза на писателите, а актьорите получават забрана да играят в постановки в столицата.
Важно е да се говори за престъпленията на режима. Ето защо е необходимо и да си припомняме творбите на Георги Марков. Те не само имат сериозна документална стойност, а са и пример за майсторство в художествената литература. Така че не щадете средства за книги като тази. Приемете я като инвестиция в едно бъдеще, в което (евентуално) сме се поучили от грешките на миналото.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от Ozone.bg.
