„Обмислям света
издание второ“
Вислава Шимборска
Някъде в края на една пролет излязох от дистанцираността си към книжни събития и влязох на премиерата на втората книга на Теодора Тотева „Преди тишината“ (изд. „Scribens“). С първата ѝ стихосбирка „Голи стихове“ така и не се срещнахме, но се вижда, че примамката за читателя се залага в заглавията. Да се върна на „Преди тишината“ – стихосбирката все още продължава да кънти в паметта ми с дълбокия глас на Леонид Йовчев и почти момичешкото звучене на Теодора. Необичайното съчетание по време на представянето издаде плътността на стихотворенията.
„Преди тишината“ е екзистенциална книга и като всяка такава е тъжна и самотна. Книга за болката, живота и смъртта, за човешкото гниене и възкресение, за езика и силата на битието му. Прозренията в стиховете са неочаквани, доколкото Теодора е млада (родена е през 1992 г.). Тя обаче успява да върне големите екзистенциални теми обратно на поезията, дистанцирайки се от бита и вещите. Тук ежедневието отсъства, а хоризонтът е самото съществуване – да го уловиш, докато си потопен в самотата. Темите на Сартр, Ясперс и Камю тихичко напомнят, че продължават да са значими. Случва се при творци, които са търсещи, чийто поглед е насочен отвъд или „преди“, които се вълнуват и не се изкушават от заиграването с… да ги наречем празните обрати.
Структурата на книгата върви ненатрапчиво, без изрични оформления. В началото е светлината и езикът.
[…] всички езици са сезони
годините сменят лицата си
единствено времето чертае върху тялото […]
Или:
Езикът ти е утроба –
в подножието му
зачеваш думите –
остави словото да узрява,
заприличай на безсловесните
От езика преминаваме към питането за себе си – какво виждаме от нас – и влизаме в стаята. Образът ѝ, затварянето и влизането без излизане едновременно потискат и навяват асоциации с тайнствата, с ритуалността, която винаги е някъде вътре и никой не я разкрива, не говори за нея. Усещането за естествен преход през вечни теми ме озадачава. След стаята преживяването се съсредоточава в плътта, в тялото, в кожата.
…аз всъщност съществувам в тяло,
което не възкръсва
Теодора Тотева (източник: „Един от нас споделя…“)
Движение навътре без динамика. Статично преживяване-осъзнаване. Поетът, пред който се изпречвам, е ерудиран. Познава добре историята на философията, историята на изкуството, на интерпретациите. Оттам идва лекотата на боравене с темите, на преливането им една в друга, на скачването им като съдове. Лекотата на познанието, близко и на мен като читателка – вероятно от него произтича усещането ми за близост със стихосбирката, с изказа и начина на преживяване. Болките, през които вече отдавна съм преминала, за които съм намерила временни отговори и след които съм се изправила пред нови въпроси. Звучи като по учебник, ако такъв би съществувал.
сърцето е труден град за обичане
Припомняме си тленността, смъртта, словото, началото. Имаме нужда от това завръщане, преди делничното с неговите политически, икономически и социални неуюти да ни е погълнало. Естественият преход е към вечността: вярата.
Всяко проговаряне
е симптом за вечност
[….]
изричайки себе си,
сричаме тишината
Кръговратът се завърта, „по думите на свидетели/този живот не е за нас”, „завръщаме се за началото” и любовта. След преминаването през Бог, молитвата и храмът успяваш да пробиеш опаковката на „вътре“ и да излезеш. Прераждане? Обновление? Възкресение? По-важното е след преминаването през етапите на битието да започнеш да правиш себе си. Преди това е непосилно.
Смисловата осъзнатост и завършеност на втората стихосбирка на Теодора Тотева ме отнася. И започвам да я чета отзад напред.
Не пропускайте да прочетете повече за читателските навици на Теодора Тотева в рубриката ни „Как четеш“.
