fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

Големите

Кръв, черва и Ричард Леймън

15 Mins read
Richard Leiman

Richard LeimanНа 14 февруари тази година се навършват фаталните 13 години от смъртта на едно лошо литературно момче: Ричард Леймън. На 24-ти пък се очаква издателство Изток-Запад да издаде на български език една от най-важните му книги: Пътуващо представление с вампир – роман, включен в заветната жанрова поредица Magica”. Всичко това е отличен повод да си припомним кой всъщност е Ричард Леймън в „Големите“ с алтернативна версия на фийчър-портрет за писателя от Благой Д. Иванов, публикуван за пръв път в сп. Фентъзи Фактор” през 2002 г.

Малко след настъпването на големите промени в страната в края на 80-те години на миналия век за българския любител на книгата се оформи богат избор от заглавия, автори и жанрове. Първоначално всичко изглеждаше твърде хубаво, за да се окаже вярно, и бе логично впоследствие въображаемото статукво да се видоизмени. След 10 ноември 1989 г. обаче се роди не само “посинялата” (вече и подпухнала) демокрация; роди се и дълго търсената свобода да говориш/пишеш, да публикуваш/четеш. Читателят много бързо се отърси от жанровото еднообразие, белязано с епохата на комунизма.Така слепотата бе убита, а с нея уж си отиде и атрофиралата воля на творци и издатели, заменена от по-свежи сили. Мнозина решиха, че предстои напълно нов етап не само в литературата ни, но и в живота изобщо. Е, това се оказа вярно – и за добро, и за лошо.

Докато преди беше невъзможно разширяването на кръгозора и беше прекалено смело да “внасяш” западни модели там, където насила вирееха червените, след това стана така, че ние сами се ограничихме, затворихме се в клетка, която построихме със собствените си ръце, а ключът скрихме някъде дълбоко в cвоя залинял, мързелив интелект. За един кратък издателски миг обаче – точно след отприщването на културния бент в началото на 90-те – един специфичен жанр, където демони и бродници са в ролята на вечния антагонизъм, се надигна от недрата на започналата да си наваксва преводна литература. По време на режима никой не би допуснал, че автори като Уилям Питър Блати и Брет Ийстън Елис ще просъществуват у нас, a ето че сега те не само могат да бъдат намерени в книжарниците, но дори не са единствените.

През 1992 г. по сергиите на безсмъртния пл.Славейков” започна да се мярка все по-често името на Стивън Кинг, който дотогава беше познат единствено с по-кротките си романи “Мъртвата зона” и “Живата факла” и с непълния сборник “Нощна смяна”. Кинговата поредица, наложена смело от ИК Плеяда, показа истинското лице на Краля – лицето на виртуоз, който умее да стряска и плаши. По този начин българинът успя да се запознае с чужд за него жанр, а след това вече беше по-лесно да се домогнат до пазара Дийн Кунц, Питър Строб, Джон Сол, Греъм Уоткинс, Ричард Матисън, Кристофър Фаулър, Греъм Мастертън и Рон Кели, класиците Робърт Блох и Абрахам Мерит… Имаше и сериозни пропуски, например вечният Х. Ф. Лъвкрафт и артистичният Клайв Баркър (едва наскоро те достигнаха етажерките ни), а писатели като Дан Симънс първоначално бяха преведени с безспорно по-комерсиалните си научнофантастични произведения (“Кухият човек” и четирите части на “Хиперион”). За по-младите и тепърва доказващи се писатели е излишно да се пише засега – кога ще се запознаем с творчеството им е въпрос, който се нуждае от медиум (колкото до нашенските разказвачи на страшни случки – едни опитаха под псевдоними от рода на Стивън Джордан и Лени Кинг, други пишеха под собствено име, но общо взето никой не се наложи).

Richard leiman Plat

След средата на 90-те стана невъзможно да се експериментира по начина, на който бяха привикнали издателите. Заложи се на сигурни имена и на популярни поредици. Вече нямаше място за песимистичния, тежък жанр на страха, който оттогава насетне започна методично да бъде пренебрегван от родната аудитория. Проблемът е основно финансов, но е и в това, че неблагоприятната действителност води до нуждата от герои, а не от чудовища. Примирени или не с фактите, поне можем да оценим малкото, с което дотук сме били зарадвани. Така ще стигнем до името на Ричард Леймън, който стои доста напред сред по-горе споменатите си колеги.

Началото идва през 1994 г., когато ИК “Аполо Прес” дръзна да откупи правата на няколко книги от съвсем неизвестен за България автор. Очевидно бе, че става дума за първичен вариант на популяризиралия се вече Кинг, само че в рамките на по-скромен и предпазлив пазар. Три години след това серията спря поради липса на задоволителни продажби, с други думи – начинанието се провали. Романите, преведени у нас, не бяха достатъчни, за да успее по-голямата част от читателите в страната да чуе или запомни непознатото име (дори сега много малко се знае за него и обемното му творчество).

Биографията на писателя започва през 1947 г., когато новороденият Ричард ощастливява семейство Леймън с появата си на 14 януари. Родно място: Чикаго. През 60-те години семейството се премества в слънчева Калифорния. Студентските години на бъдещия автор минават в орегонския университет “Уиламет”, където завършва английска литература; защитава магистърска степен в “Лойола”, Лос Анжелос. Преди да открие своето призвание, Леймън опитва ралични професии – училищен преподавател, библиотекар, редактор на списание и репортер към правна кантора. След това сериозно се захваща с писането и това носи едри, сочни плодове.

Първите стъпки са направени още през 1970 г. с краткия разказDesert Pickup”, поместен на страниците на сп. “Ellery Queen” в рубриката за дебюти. Richard leimanНачинанието е последвано и от други публикации, но големият успех идва десет години по късно с The Cellar (у нас известен като “Къщата на Звяра”) – роман, потапящ в смут и най-закоравелия хорър фен. Отзвукът е неочакван – стотици хиляди копия се продават, книгата влиза в списък на бестселърите, издателство Warner като че ли удрят джакпота. Втората книга на Леймън обаче претърпява провал (“В тъмните гори”, или The Woods Are Dark”м е дори по-шокираща от предишната, но просто не е на литературното й ниво; освен това е жертва на безмилостна издателска цензура).

По това време Леймън се запознава с друг писател – Дийн Кунц – и двамата се сприятеляват. Кунц “отваря” очите на колегата си по въпросите на книгоиздаването и правилата на системата в средите. Представя го на Боб Танер – агент на Кунц във Великобритания – и пътят на Леймън към света изведнъж се отваря, но това довежда до съществен проблем: родината на писателя постепенно забравя за него и той става любимец на англичани, австралийци, французи, но не и на американците. Благодарение на лондонските издатели Headline Feature и изумителното оформление на художниците Стийв Крисп, Марк Тейлър и Алън М. Кларк, сега писателят има зад гърба си стабилна поредица от около тридесет хоръра, като това е броят само на по-значителните му творби. Точно когато САЩ проявяват пак интерес към творчеството му (посредством “Leisure Books”).

Ироничната съдба дава всичко от себе си – на 14 февруари 2001 г. силен сърдечен удар отнема живота на Леймън, лишавайки литературния свят от име, с което цял художествен жанр десетилетия наред се гордее. Месеци, дори години наред съпругата му Ан продължава да получава писма от многобройни фенове, споделящи скръбта й и изказващи топлото си отношение към този невероятен майстор. Трудно е човек да си представи що за характер е имал някой, способен да съчини такива страховити истории, но в предговора към сборника Fiends (1997) Кунц хвърля светлина по въпроса, описвайки своя приятел като една извънредно положителна личност… но и като автор, готов да стовари на белия лист някои от най-изкривените кошмари, родени от човешкото въображение.

Richard Leiman Kashtata na zviaraТворческият път на Леймън, противно на очакванията, не се ограничава само с ужаса. През 80-те години той публикува огромен брой произведения и някои от тях се отлоняват от запазената му марка. Библиографската рядкост The Lawmen” (1983) е уестърн за покоряването на Америка, публикуван от Dellпод псевдонима Лий Дейвис Уилъби. Под името Карл Леймън е издал няколко юношески творби, а като Карла Леймън пише романтичния A Stranger’s Arms” (1984). През 1987 г. е издадена Tread Softly от Ричард Кели; по-късно Леймън преиздава книгата под заглавието Dark Mountain”, използвайки истинското си име.

Независимо от псевдонимите и няколкото жанрови отклонения, писателят ще се запомни като една от най-големите хорър-икони. Общия брой на книгите, които е публикувал, надхвърля числото шестдесет, а около седемдесет са разказите и новелите, които той помества в сборници (Dreadful Tales”), антологии (“Book Of The Dead”), списания (“Cavalier”) или реализирани в самостоятелни издания (The Wilds”). Произведенията, нареждащи се сред най-силните и харесвани от почитателите му творби, не са малко. Темите също варират – от вампиризма (The Stake), зомбитата (“Resurrection Dreams), серийните убийци (“Нощно шоу”, която разкрива и лабораторията на специалните ефекти, Холивуд и “фенщината”, която може да бъде както ласкателство, така и заплаха), празникът на Вси Светий (Once Upon A Halloween), земетресенията (Quake) и много други: при Леймън всъщност няма ограничения и вдъхновенията му са неочаквани. Понякога всичко се случва светкавично бързо в рамките на една нощ, друг път героите са запратени на тропически остров. Едно от незабравимите му произведения еSavage – обширен роман, разказващ за легендарния Джак Изкормвача и неговата щатска миграция. Ала основната сюжетна линия, терзаеща Леймън на страниците, които изпъстря с всевъзможни извращения и садизъм, е тази от прочутия цикъл The Beast House Chronicles”. Той започва със споменатата вече “Къщата на Звяра” и продължава през 1986 г. с “Малкаса Пойнт” (оригиналното заглавие е The Beast House”). За съжаление, в България бяха издадени само тези първи две части, които по-късно са последвани от The Midnight Tour (1998) и новелата “Friday Night In Beast House (2001).

Историята за Звяра започва около 1900 г., когато в малкото калифорнийско градче Малкаса Пойнт се случва първото брутално убийство. Ще минат години преди да се разбере кой е истинският виновник – уродливото бледо създание, приютено от Лили Торн в дома й и заживяло там, задоволявайки нейните и своите мръснишки пориви. Кошмарът ще продължи и след това, когато новата собственичка на изцапаната с кръвта на невинни жертви къща ще превърне мястото в атракция за туристите. Основният персонаж, заемащ почти централно място в поредицата, е младата и покварена Санди Хейс, заради която ужасът продължава да живее. Пропитите с влага подземия и тунели, обитавани от децата на Ксанаду, восъчните фигури в “Къщата на Звяра”, необикновените истории на капитан Франк, содомистките оргии и малолетните блудници…

Richard Leiman Malkasa PointВ град Малкаса Пойнт дните и нощите са апотеоз на греха и Леймън не само, че не се притеснява от това, но и ни го разказва с подобаваща увлекателност. Заслужава внимание и A Writer’s Tale – автобиография, написана през 1998 г. и пусната в ограничения тираж от едва 500 копия. Тя предлага подробна информация за творчеството и живота на автора, коментар върху заглавията, които е писал, няколко непубликувани до момента по-кратки разкази и поезия. През 2000 г. съставя антологията “Bad News, която съдържа осемнадесет разказа от любимите му автори, както и едно негово произведение.

Самият Леймън често започва разказа си, след като разказът е започнал. Макар и странно, това точно определя параметрите на похвата му. Отваряш на първата страница и разбираш, че завръзката би трябвало да е минала поне преди една глава. Леймън използва думите така, че с тяхна помощ хладнокръвно разрязва тъканта на фабулата и така историята зараства в процеса на собственото си развитие. Затова събитията сякаш са накъсани, често даже диагонални, плашещо ярки и винаги предизвикващи шок с изненадващите обрати и случки, с внезапния, бездиханен финал, с прямотата си и с изпипания диалог. Авторът не обича да отделя прекалено внимание на детайла – той просто излива кръвта, чупи костите, разпорва плътта, изсипва вътрешностите, а читателят “оглежда” сцената с въображението си, мислено доизграждайки подробностите. Да, описанията на Леймън са вулгарно откровени и лишени от задръжки, но никога претрупани. Стилът в творбите му е труден за преглъщане от аудиторията на Джудит Кранц, но за онези, които неистово се нуждаят от нещо по-дръзко, от доказателство, че на света може да има по-луди и от тях самите, именно авторът на “Лаведа” е подходящият избор.

Писателският му маниер не е съсредоточен в изтънчеността на словото, при все че изреченията са професионално структурирани, а в един екстравагантен творчески похват с особена пестеливост. Леймън пише преднамерено елементарно, не цели да обърка или затъпи по някакъв начин усещането, а да изостри чувството за надвиснала, безсъвестна опасност. Въпреки че избягва да задълбава в психологическите пластове на персонажа и мотивацията му, той съвсем пряко разкрива истинските лица на душевния комплекс или на физическия недъг, на увредения ум или на нечестивата същност. Така по-лесно се достига ядрото на реалната или свръхестествена колизия, разрешавайки я в традициите, които писателят сам е утвърдил. Тази простоватост всъщност осигурява широко пространство при използването на винаги валидните архетипни формули, а те пък водят до бърз контакт между автора и читателя. При Леймън тези принципи засягат обикновено заклеймените от морала сексуални отклонения (фалосът е като показалец – сочи с него навсякъде), отнемане на човешки живот, жертвоприношения, канибализъм, емоционални, мозъчни и телесни пороци, като те са противопоставени на благородните, позитивни норми: смелостта, майчиния инстинкт, справедливостта, изобличаването на лъжата, изповедта и др.

Richard Leiman Patuvashto predstavlenie s vampirЛитературната критика не подминава достойнствата на писателя, макар че често го е и пренебрегвала. Първото признание идва с “Плът” (1987), обявен от сп. Science Fiction Chronicle за най-добрия роман на ужаса на годината. Книгата е номинирана и за престижната награда “Брам Стокър” (обърнете внимание на кого е посветена творбата; това е върнат жест заради Shadowfires на Кунц). После Funland получава същата номинация, както и сборникът A Good, Secret Place, но Леймън все не печели (преборват го Томас Харис, Робърт МакКамън и Рамзи Кембъл). Романът Пътуващо представление с вампир (2000) е този, който печели така желания приз, но наградата получава Кели Леймън, дъщерята на Ричард, на церемония в Сиатъл през лятото на 2001 г., т.е. месеци след кончината на писателя; макар и посмъртно, наградата става притежание на един от най-заслужилите наследници на Брам Стокър.

У нас са преведени едва 7 романа на Леймън и няколко разказа. Остава обаче надеждата, че ще се намери кой да продължи делото на “Аполо Прес” и Изток-Запад, защото сред библиографията на Леймън има същински брилянти: класики като Darkness, Tell Us, острият като бръснач guilty pleasure, озаглавен Body Rides, заплетени психотрилъри като In The Dark(тя е и единствената засега, по която е правена адаптация) и плажния съсирек Island”. Всяка една от тях предлага типичeн Леймън: той може да ни ужаси, разсмее, зашемети, възбуди, отврати, но винаги ще държи в зверско напрежение; ще ползва странни предмети за странни занимания и ще разкрива съдбите на обикновени хора с необикновено кървава карма. Леймън не се самозаблуждава, че животът е розов. Той знае, че малкото, беззащитно дете винаги ще бъде заплашвано от педофили, че жената често я третират като обект за физическо насилие, че любопитният може да срещне в нощта нападател, по-страшен и от най-тревожното съновидение. За него няма илюзии в свят, създаден от Господ, но контролиран от Сатаната; няма ухание в моргата, нито усмивки в леговището на Звяра. Има само сурова реалност, а писането е начин да се бориш с нея… и чрез книгите си Леймън го прави. По-зле от някои, но далеч по-добре от други.

Вижте и интервюто на Стенли Уейтър с автора (на английски):