fb
Ревюта

„Сборът на дните“ на Исабел Алиенде – почти магически, почти реални

3 мин.
Ревюта

„Сборът на дните“ на Исабел Алиенде – почти магически, почти реални

3 мин.

Sborat na dniteПреди малко повече от година спрях да чета Исабел Алиенде. След „Паула“, която си остава последната разплакала ме книга (изключвам „Братята с лъвски сърца„, на която започвам да рева на десета страница и така, подсмърчайки, стигам до края), прочетох „За любовта и сянката“, но тя не можа да ме докосне. За това реших, че страстната ми любовна история с романите и героите на Алиенде е приключила. Докато не ми попадна „Сборът на дните“ (благодаря, Алекс!). Още с първото изречение, аз и прозата на Алиенде отново се бяхме вкопчили в страстно аржентинско танго. Определено се изисква доста акробатика, за да четеш в градския транспорт на София, но „Сборът на дните“ си заслужава усилието.

Книгата започва там, където свършва „Паула“ и отново е мемоарна – история на семейството, на клана, както го нарича Алиенде, през годините последвали смъртта на любимата дъщеря. Подобно на „Паула“ и „Сборът на дните“ е нещо, което няма как да впиша в нито един жанр – нито е писмо, въпреки че през целия текст авторката сякаш води разговор над чаша силно кафе и чилийски сладкиши със починалата си дъщеря, нито е изповед. „Сборът на дните“ е именно семейна история. Докато я четях си мислех за традицията да се записват значимите събития в рода по страниците на семейната библия. Е, не ти трябва библия, когато матриарх на клана ти е една от най-продаваните и превеждани испаноезични авторки.

Сборът на дните“ не носи емоционалния заряд на „Паула„. Не разплаква, не те стиска за гърлото по онзи начин, по който само красиво, искрено и болезнено описаната смърт може да го стори. Но е хубава книга. Защото довършва историята. Разказва ни за съдбата и перипетиите на онези от клана, одобрили включването на историите им в книга. Разказите са толкова необикновени, че си казваш: „Аха, ето го пак писателското въображение, това не е възможно наистина да се е случило, такива работи има само по книгите и сериалите“. И още докато си го мислиш ти просветва, че всъщност подобни неща се случват всеки ден – единственото необичайно в тях е, че са поднесени с неподражаем стил, с умение да се вниква в детайла и да се превръща обикновената, грозна, ежедневна история в нещо необичайно, красиво и приковаващо вниманието.

Освен изключително личните моменти, описани от Алиенде в книгата (разводът на сина й, изчезването на доведената й дъщеря и други, от които сигурна съм, някой ден ще излезе хубав роман) най-впечатлена бях от споделеното за писането. За избора на сюжет, за развиването на героите, за отзвука, предизвикан от произведенията й… Въпреки всичко, любима ми е главата, в която Исабел Алиенде разказва за участието си в откриването на Олимпийските игри. Като типична натурализрана гражданка на САЩ, Алиенде е включила глава и за събитията на 11 септември. Но (пре)разказана от участвал в спасителните акции член на нейния не чак толкова малък клан, тази история е просто тъжна и страшна, без да нравоучителна, без да е патриотична и без да е подчинена на изтърканото до болка клише, описващо тези дни.

Сборът на дните – това са „споделените мъки и радости“ на едно семейство, на един клан. И на всяко човешко същество. Сборът на дните – това са всички онези хем реални, хем магически истории от ежедневието ни, чиято необикновеност не забелязваме. „Сборът на дните“ – това е една от най-силните книги на Исабел Алиенде. Засега.

 

[ + ]