Скриба е познат на читателите с цикъла „Дневници в мерена реч“, както и с публикациите си в литературното списание „Пеат некогаш“. В новата си книга, „Recto-Verso“ (изд. „Симолини 94“), той продължава и развива тези кратки поетически словоформи – текстове на границата между лириката, притчата, афористичната миниатюра и мерената реч. Композиционно изданието е изградено като две допълващи се части – Recto и Verso. В кратки поетически форми книгата проследява движението от всекидневното съзерцание към трагичния опит на войната и обратно – и към възможността за човечност и духовно възстановяване. Книгата е замислена като част от цялостен поетически цикъл, а не като сборник от отделни стихотворения. Разговаряме със Скриба за бягството от егото, за писането, което не спира, за кратката форма, за живия живот и за правото на читателя да започне книгата точно откъдето пожелае.
Можете да намерите Facebook страницата на книгата тук.
Кой сте Вие, Скриба?
Първото и най-важното нещо е, че аз не съм поет, не смятам, че съм поет. Но когато се събудя сутрин рано и чуя навън птиците, се превръщам в поет – по чудо, за кратко! – до следващото събуждане.
Псевдонимът, който сте си избрали, препраща към латинското scriba – писар или към самоиронията „писач“. Това бягство от егото ли е или сте имали предвид нещо друго?
Да, бягство от егото е, защото егото не прощава. Е, има и много други неща в това име – като например трудът, писането и буквално инатът в труда и писането, за да достигнем до онези пластове в себе си, които ежедневието обикновено игнорира или прикрива. Но едно от най-важните е да дадем простор на онова, което е над егото – то да се изрази.
Казвате, че не се мислите за поет, но все пак пишете. Защо?
Да, така е. И аз сам съм си задавал този въпрос. И най-добрият отговор, до който съм стигнал и който мога да дам, е в един от стиховете: „Пиша, не спирам да пиша,/за да остана възможно най-дълго/в най-доброто от себе си.“
Преди няколко години, бяхте издали три книги с дневници в мерена реч с „Пеат некогаш“, какво става с тях?
Книжките са си тук, има останали още няколко бройки за тези, които се интересуват; но колегите от „Пеат“ малко се поотдръпнаха от първа линия, след като пяха и плевиха в продължение на десет години в полето на българската словесност: пяха и сяха, плевиха и пяха, но малцина ги чуха, а мнозина им се нацупиха.
Новата книга е сякаш експериментална – има като всяка книга две корици, но на всяка от тях е поставено заглавие: от едната страна е Recto, от другата – Verso. Човек може да започне да чете книгата и от двете ѝ страни. Има ли значение от коя и какво сте вложили в тези две заглавия?
Тази книга може да се започне и от средата, между Recto и Verso – там, където е поставен уводът, който се превърна в „следговор“. С това искам да кажа, че читателят винаги има право, когато книгата е вече завършена. Нека да я започне така, както иска.
А иначе, смисълът на заглавието е в самата постройка на книгата и в структурирането на отделните стихове – „скриби“. Внимателният читател ще прочете, ще си поеме дъх след знака амперсанд, ще се замисли и сам ще прецени. Но да, напрежение вътре в скрибите и между двете части на книгата съществува и то е търсено.
Книгата събира най-общо казано едни кратки поетични форми, които определяте като „скриби“. Защо сте избрали краткостта като начин за изразяване?
Краткият отговор е: за да можем да обхванем цялото с един поглед и на един дъх; или за да бъдем още по-точни – в едно вдишване (recto) и издишване (verso). А дългото обяснение е самата книга.
В кратката форма всяка дума има значение. Трудно ли е да кажете много, но с малко думи?
Обикновено зад всяка кратка форма стои продължителна работа. Рядко, доста рядко нещата се случват от първия път. Но когато кратката форма е намерена, тя си ляга на мястото като „делан камик“, както казват по нашия край.
Как се ражда един такъв кратък текст – от конкретен момент, чувство, образ или случка?
Тук стигаме да сърцевината. Живият живот е по-голям, несъизмеримо по-голям от всеки един от нас, от всяка отделна творба, от всеки поетически опит. И той е в основата на скрибите, в които трябва да се отразява именно живият живот. А ако не се отразява, то някой по веригата е забравил да ги изхвърли.
Колко личен и авторов е светът, който читателят може да открие между страниците?
Опитът е личен, авторов. Но изпълнението е на Скриба. А това не е едно и също нещо. Защото, нещата са такива, каквито са – в повечето случаи, сиви и ежедневни – преди да ги докоснат радостта и вълнението, сълзите и вдъхновението.
Какво бихте искали да изпитва читателят, когато затвори книгата?
Естествено, да поиска пак да я отвори. А ако нещо не му хареса или не е съгласен с нещо – да го задраска, да го поправи, или сам да опита да го напише.
