В дебютния си роман „Селото на самодивата“ (изд. „Жанет 45“) Антон Борисов преплита мистерия и преследване с легенди и суеверия, които принуждават здравомислещите главни герои да разчупят представите си за нормално и разумно и да се впуснат в едно приключение с много предизвикателства и неочакван край.
При първия ми досег с книгата обаче бях заблудена от корицата, която много напомня на друг роман с фолклорни елементи – „Отлъчване“ от Николай Терзийски. Може би това е желана асоциация от страна на издателството, може би е съвпадение, но в началото тази прилика създаде у мен определени очаквания. Всъщност двете книги имат много различни сюжети и стил – важна забележка, ако искате да се потопите напълно в „Селото на самодивата“.
Главната героиня Ния е млада адвокатка и трябва да се справи с първото си голямо професионално поражение. Освен това е принудена е да подложи на съмнение всички свои рационални убеждения, докато търси изход от объркано и потенциално опасно разследване, в което е въвлечена неочаквано. Компания в приключението й правят преуспелият й шеф Иван и по-малкият й брат Емил. За да разкрият истината около последния случай на Ния, тримата се отправят към затънтено село, в което ги чакат повече въпроси, отколкото отговори.
Освен с различния начин на живот в този запустял край героите трябва да се справят и с дълбоко вкоренените суеверия сред местните. Векове наред неписаните правила в района са отсъждали кой къде да живее, с кого да създава семейство, на кого да има доверие и кой да бъде прогонен завинаги в името на общото благо.
Авторът ни представя всичко това и с помощта на страници от деневника на младо момиче, живяло в селото преди години. Чрез нейните откровения навлизаме в манталитета на хората от този край и разбираме докъде се простират убежденията им (или невежеството им, в зависимост от гледната точка) и колко опасни могат да бъдат вярванията им. Антон Борисов повдига и още две интересни теми – за алчността и страха от различните и от необяснимото.
Хареса ми, че е избрал да заложи на фолклорни елементи, без да задълбава в терминология. Контрастът между основните персонажи – адвокати, анализиращи и търсещи фактите, и хората в селото, виждащи света през призмата на необяснимото и мистичното, има потенциал да доведе до интересни сблъсъци между разум и вяра, да породи съмнения и да доведе до изненадващи обрати… но този потенциал за съжаление, не е реализиран.
Липсваше ми развитие у тримата главни герои. Изключение прави Емил, който се завръща към реалността, след като допреди пътуването е предпочитал да бяга в света на компютърните игри. Ния обаче си остава същата – твърдоглава, от една страна криеща чувствата в себе си, а от друга – импулсивна, готова да спори и да недоволства от всичко. В същото време шефът й е пълна нейна противоположност – спокоен, разумен, решителен. Накратко, доста идеализиран образ. Въпреки че авторът обръща внимание на отношенията между персонажите (най-вече между Ния и брат й) и споменава елементи от миналото им, всичко е представено твърде повърхностно и не води до пълно изграждане на образите им.
Очаквах да бъде обърнато малко повече внимание върху селото и атмосферата на този край – нещо типично или грабващо, което да ме пренесе там, за да усетя духа на мястото и на хората. Стъпка в тази посока беше Динко и младото момиче, чийто дневник се разгръща пред нас с напредване на действието. За моя радост, тяхната сюжетна линия е завършена и макар че е възможно някои читатели да намерят историята им за сладникава, у мен именно тя предизвика по-силни емоции.
Книгата се чете бързо, за което допринася добре подбраната структура на сюжета, преминаваща през гледните точки на различните герои. Ретроспекцията чрез спомените на селското момиче позволява да проследим развитието на сюжета във времето и така авторът успява да поддържа известно напрежение у читателя до финала. Развръзката обаче, както и цялостната обосновка на разследването, в крайна сметка ми се сториха нереалистични и наивно представени.
Ако не сте като мен – постоянно мислещи „в ревюта“, анализиращи всеки абзац и герой, цялостното усещане, което „Селото на самодивата“ оставя, ще ви се стори леко и разтоварващо. Антон Борисов се е спрял на увлекателна, нестандартна идея, така че ще очаквам с интерес следващите му проекти.
Не пропускайте и списъка ни със съвременни български книги, вдъхновени от фоклора, също като „Селото на самодивата“.