fb
Ревюта

„Отлъчване“ – приказка за магията на живота и любовта

4 мин.

Разбрах за „Отлъчване“ на Николай Терзийски (изд. „Жанет 45“) от един откъс, на който попаднах във Facebook. И друг път съм се влюбвала в роман от първия цитат. Понякога оставам разочарована, друг път откривам наистина ценни истории, които са с мен и до днес.

Цитатът, който ме привлече, описваше срещата на огорчен от живота, саможив мъж с първото му правнуче. Среща, която пропуква твърдата черупка около старческото сърце и позволява на една дълго пазена история, пропита с много любов, да излезе наяве.

„Отлъчване“ всъщност е сбор от няколко подобни истории. Всяка със собствен герой и сюжет, развиваща се в различно време. Езикът на разказите се променя спрямо разказвача им, но едно послание остава същото – за невъзможната любов и невидимата нишка на съдбата, която вплита хора, спомени и животи в картина, измислена от незнаен творец.

Но това припомняне как всички сме свързани и животът се нарежда по неведоми пътища, предизвика и друг въпрос у мен – съществува ли наистина свободен избор, или съдбата ни е извън нашия контрол? Не този въпрос обаче си задават героите в романа. Те просто живеят, следвайки повика на сърцето си – напускат дома си с надежда, че ще открият нещо по-добро, хвърлят се във война заради една песен, намират пътя си по звука на вълшебни чанове, умират и възкръсват заради любовта.

В няколко рецензии за романа срещам описанието „магически реализъм“ и няма как да не се съглася, че има нещо магическо във всяка негова страница. „Отлъчване“ е роман-приказка, който същевременно носи и съвсем реалистичен сюжет. Книгата увлича читателя и го превежда през различни периоди от българската история, запознава го с разнообразни герои – всеки със свой уникален глас и индивидуалност, които се отразяват в текста чрез специфични диалекти и изрази.

Фолклорът, традициите и миналото на страна ни са неизменна част от всяка глава, както са и градивен елемент у всеки от нас. Но най-силно ме впечатли припомнянето, че както в преданията, които бабите са ни разказвали като деца, може да има доза истина, така и навсякъде около нас се крият вълшебства. Аз открих магията в онзи цитат за стареца, чието сърце се разтапя от две детски очи, но всеки читател може да намери нещо различно сред страниците на романа. А ако се вгледаме в собствените си истории, може би ще прозрем, че „магически реализъм“ понякога е синоним на самия живот…

Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха и две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага (…) Къщата, градът, а и целият свят сигурно щяха да рухнат, ако не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старчески ръце, тези ръце, неусещали нежен порив откакто светът светува… но сега и този разпадащ се свят и цялата вселена решиха да поспрат, за да видят това чудо: тоя зъл и непроницаем старец да плаче, протегнал ръце като за милостиня, и то към кого… към мен и теб; (…) бленуващ да запечата навеки в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя образ, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, така, както аз те гледах преди месеци и исках да те запомня завинаги…

Не пропускайте и ревюто на Диляна.

[ + ]