fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаЗа книгите в книгите

Симеон Сакскобургготски за спасението в книгите

4 мин.

Симеон II. Една необикновена съдбаОткъс от автобиографията „Симеон II. Една необикновена съдба“ (изд. „Ciela“, 2014)

Спасява ме четенето. За мен то е форма на медитация, позволяваща да намериш себе си, гледайки на света през призмата на историческите личности. Започнах да чета още като съвсем млад заради проблем със здравето, който ми налагаше да си почивам. Във френския лицей бях освободен от физическо и се връщах вкъщи по-рано. След домашните с книга в ръце дълго време прекарвах с майка си и с нейната компаньонка и бързо прехвърлях стотици страници. Спомням си, че когато застанах начело на правителството, журналистите често ме питаха коя книга бих искал да препрочета… „Ех, ако имах време да прочета нещо за първи път…“ – си казвах вътрешно аз, тъй като по цял ден се ровех из разни административни папки.

Някои периоди от живота благоприятстват четенето повече, а други по-малко. Едва сега започнах отново да чета – късно вечер, докато не мога да заспя, или при пътуване със самолет. Предпочитам историческите разкази, но с удоволствие прочетох и Сен-Симон, както и биографиите на велики исторически личности. Високо ценя мислителите на Ренесанса, например от времето на Реформацията, какъвто е швейцарецът Цвингли, известен и с това, че влиза в спор с Лутер. При всяко свое отиване в Цюрих обичам да се спирам пред църквата, където е проповядвал. Преоткривам и философите, които с интерес изучавах навремето: Ортега и Гасет, Албер Камю, когото с увлечение бях чел и винаги ще си спомням за онази фраза от неговите Писма до един немски приятел, писани по време на войната, която гласи: „Прекалено обичам страната си, за да бъда националист.“ Сред тях е и моят сънародник Цветан Тодоров, Исмаил Кадаре, който толкова добре описва нашия свят през ХVІІІ век, и по-отколешните Декарт, Монтен и Еразъм, които ме белязаха така силно.

Този период от историята на идеите липсва на България, както и на други страни, преживели османското владичество – като че ли в продължение на много векове сме държани встрани от европейската мисъл. Особено ме е интересувал Еразъм. Още като млад открих неговите творби; преди може би около четиридесет години, ровейки по щандовете на книжарниците в Лондон, Париж и Женева, попаднах за пръв път на негови томове. Почувствах се привлечен от живота му и от неговите наставления, хуманизмът му много ми допадаше. Мъдростта на този автор често е съпътствала моите решения. Винаги съм имал предвид следната негова максима: „Ако в нещо не съм успял, то е грешка, а не грях; заслужавам да бъда поправен, а не да бъда нападан. Това, което си признавам най-вече, е, че нищо не знам. Нека другите правят високопарни изявления, колкото си искат: аз съм слаб, нищо не твърдя, просто показвам какво мога да правя и съм готов да си призная, ако, както всеки човек, съм сгрешил; ако се окаже, че съм допуснал грешка, аз ще бъда собственият си критик.“

Ценя и българските писатели, между които, разбира се, Иван Вазов – единственият автор, който в литературна форма пресъздава края на османския период. Вазов става министър на просвещението при моя дядо.

Нека ми бъде простено, че слабо познавам младата литература. Този мой пропуск се дължи отчасти на това, че отдавам предпочитание на историята. Но знам, че тя е богата. Чудесни книги е написал Йордан Радичков, който многократно е сравняван с Габриел Гарсия Маркес и нашата академия представя кандидатурата му за Нобелова награда за литература; а „Железният светилник“ на Талев и „Време разделно“ на Дончев са за мен истински шедьоври.

От испанска страна много ми допадат книгите на Камило Хосе Села, той често ни канеше в Галиция да хапнем едри змиорки. Харесват ми и произведенията на Марио Варгас Льоса, писател, с когото съм се срещал няколко пъти, включително и в София, където бе дошъл за среща със свои читатели; както и на моя приятел Хорхе Семпрун.

България е четяща страна, превеждат се и много чуждестранни книги. Често съм забелязвал, че някои са склонни да поставят славянските народи под един знаменател, но това не е правилно. Ние, българите, имаме фино и горчиво чувство за хумор. Всъщност сме плахи и донякъде срамежливи, изпитваме страх да не станем смешни и се отдаваме на мрачни мисли. Мисля, че това е заложено дълбоко в нашия характер. Когато чета Иван Хаджийски, свободомислещ българин от 30-те години на ХХ век, станал социолог на своето време, имам усещането, че се намирам сред описаните от него хора, които е срещал по своето време. И ми се струва, че малко нещо се е променило оттогава.

Ревю за книгата – прочетете тук.

[ + ]