fb
БлогБлогове

„Скръбта е твар перната“ – пиесата с Килиън Мърфи, след която вече не си същият

7 мин.

Десислава Велинова е една от най-верните приятелки на „Аз чета“. Макар досега да не сте попадали на името ѝ тук, ви уверяваме, че сте я срещали в не едно наше ревю под кодови названия като „критично книжно другарче“. Тя е човекът, който постоянно ни снабдява с великолепни препоръки, запознава ни с нови любими автори или ни разсмива с безкомпромисните си коментари за онези заглавия, които не харесва. От години (да, години!) я каним да ни удостои със свой текст и заветният момент най-после настъпи. Защото поводът е наистина специален.

През март Деси пътува до Лондон, за да гледа постановката по една от най-любимите ѝ книги: „Скръбта е твар перната“ (изд. „Лабиринт“) от Макс Портър, с участието на един от най-любимите ѝ актьори – Килиън Мърфи. Споделяме с вас нейния разказ за едно магическо преживяване, който ни изпълва с благодарност към прекрасните истории и онези, които ги създават.

Надеждата. Вран. Скръбта е твар перната*

Чували сте за Брекзит, нали? Без изобщо да се замисли за това глобално политическо събитие, което е тема номер едно от години, мозъкът ми, този идиот, реши да си купува самолетен билет до Лондон през април (след като Брекзит е станал факт, както се предполагаше по онова време). И всичко това заради една пиеса. Исках да гледам театрална постановка.

В ежедневието си никой от нас не се замисля за тези неща, защото в крайна сметка са даденост, но какво ще стане, ако вече не можеш просто да подадеш личната си карта на паспортния контрол, за да влезеш в друга държава? Ако това се промени? Ако си заклещен там, където си, без да може да мръднеш наникъде?

Страшничко. Продължаваме нататък.

Не сме се събрали да си говорим за политика – предимно защото не сме се събрали изобщо. Вие сте, където сте, аз съм някъде другаде, но ни събира едно. Книгите. И по-конкретно „Скръбта е твар перната“ от Макс Портър. А най-конкретно – театралната адаптация, режисирана от Енда Уолш, в театър „Барбикан“, Лондон. В главната роля – Килиън Мърфи. (Знаете го – онзи от Peaky Blinders.)

На летището подадох личната си карта с трепереща ръка. Не че не можех да си извадя паспорт – напротив, имах предостатъчно време. Но пътувах с една много упорита, абсолютно незаинтересована да хаби време и най-вече финанси в изкарване на паспорт личност. А ако той няма паспорт, какво да правя аз? Да го оставя на летището? Той е панда, хора, не може да оцелее сам на летището. Не се бъзикайте.

Но без повече закачки. Той постоянно ми казва да не пускам шеги. Изобщо не са смешни. Ама никак.

Театралната адаптация на „Скръбта е твар перната“ се появява на сцена за първи път в Ирландия през 2018 г., a лондонския си дебют прави през март 2019 г., когато в рамките на три кратки седмици зрителите имат възможността да я гледат всяка вечер (без неделите). Билетите се разпродават няколко дни след обявяването на датите, още през ноември миналата година. За мой късмет, аз също допринесох за бързото разпродаване. А за късмет на пандата, в театъра пускат животни.

В крайна сметка аз гледах пиесата в края на март (благодарение на моя ангел-хранител и промяната на плановете в последната минута), и то на втория ден. Пропуснаха ме (и на летището, и в театъра), без да задават въпроси, и бяха супер мили. Да си остане между нас, но лондончани са такива – мили.

Отляво надясно: Макс Портър, Енда Уолш и Килиън Мърфи (снимка: Tom Jamieson, The New York Times)

Пиесата е покъртително добра. По българските театри няма еквивалент – поне ние с моята панда не сме попадали на подобна разтърсваща постановка, която съчетава модерните технологии с традиционния театър и го прави елегантно и плавно, спира дъха и те пренася в друго измерение. Симбиоза без прецедент.

Дори не мога да опиша какво влияние оказва върху зрителя – върху мен самата. Би било твърде драматично да заявя, че променя живота ти, но един вид… един вид наистина променя живота ти. Връщаш се и не си същият. Не само защото си видял как цял Лондон вкарва алкохол в театъра.

Историята се развива в един апартамент в Лондон и разказва за баща и двамата му сина, които живеят в свят без – без съпруга и без майка. Това, което имат, е скръб, с която се налага някак да се справят, и гост пернат, който няма да си тръгне, докато не спрат да се нуждаят от него.

Пиесата започва ударно. От момента, в който се случи метафоричното вдигане на завесата, напрежението е осезаемо, от първата секунда, в която Вран задълбава с нокът заглавието. И продължава по същия начин 90 минути. Час и половина, който минава като две секунди, като щракване с пръст. Да кихнеш, би ти отнело повече време, отколкото да гледаш тази пиеса на живо. Поне такова е усещането.

Няма предизвестие, нито подготовка, не получаваш инструкции къде се намира спасителната жилетка – директно те хвърлят в дълбокото, без кислородна бутилка. Или плуваш, или умираш. Или те изяжда акула във формата на врана.

Музиката, специално създадена за постановката от италианския композитор Техо Теардо (можете да я чуете цялата тук), е епична и допринася за общото внушение на драма и напрежение, без да измества фокуса от действието, което се развива на сцената. Музиката, актьорската игра, хитрото прожектиране на части от текста по белите стени на апартамента… всичко е несравнимо и забележително. Неслучайно един от отзивите за постановката гласи, че тя е „колективно великолепие“.

„Гарван“ (снимка: Colm Hogan)

Вран е твар перната, но Килиън Мърфи е Вран. На сцената са бащата и двете момчета, (почти) както в книгата. Но това, на което пиесата вдъхва живот, а оригиналът предпочита да спести, е майката. И смятам, че се справя добре и я представя подобаващо. Докато на страниците читателят няма нужда от нейното присъствие, за да усети скръбта, болката и отчаянието, на сцената е най-добре да присъства лице, което да свържеш с всички тези емоции. По-важното – изборът на екипа да включи парченца от майката допълва играта на Мърфи и засилва всички чувства, през които той преминава. Хипнотизиращо е. Почти ти се иска да заплачеш, но тъй като той не го прави, имаш чувството, че и на теб не ти е позволено. А когато гласът му се пречупва, ти се иска да…

Докато пиша, се връщам обратно в театъра. Сега разбирам защо останалите си бяха взели по чаша вино.

Пиесата добавя още един пласт към историята, като в същото време е максимално вярна с оригинала. Преживяването е едно на милион и не си готов да го оставиш зад гърба си. Минаха седмици, а аз все още мисля за постановката. Знам, че и пандата също.

Сама по себе си „Скръбта е твар перната“ е неповторима книга, преводът е красив и изпипан, но нищо не може да се сравни с изпитването на тази мъка на живо, на сцената, изиграна от един брилянтен ирландски талант. Ще ми се да видя адаптацията и по нашите театри, но не тая големи надежди.

Като за нетеатрален критик, как е обзорът?

Вечен. Красив. Всичко.

Снимка на публикацията: Десислава Велинова

[ + ]