Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва?
Би трябвало да съм мъртва.
„Сойка-присмехулка“ е финалът на поредицата „Игрите на глада“. Вече ви разказахме за първите две книги – едноименната „Игрите на глада“ и „Възпламеняване“. Лично за мен, това е една от най-добрите поредици, които съм чела през последните няколко години. А както сочат световните продажби на „Mockingjay„, така мислят и милиони тийнейджъри по целия свят.
За разлика от много други, тук фантастичният елемент не е използван само като фон за някоя разтърсваща любовна история. Проблемите на главните герои са много по-сериозни. Катнис, която едва е оцеляла след второто си участие в Игрите, е много далеч от идеята героично да се изправи срещу Капитола, за да освободи Панем и да въдвори справедливост. Всъщност, по-далеч не може и да бъде.
Кошмарите, които я измъчват нощем, не изчезват през деня – не могат да изчезнат, докато знае, че Пийта, Цина и голяма част от приятелите й са в ръцете на Капитола. Не могат да изчезнат, когато на съвестта й тежи унищожаването на Окръг 12 – и на целия й досегашен живот. Вместо да я оставят на мъката й, всички искат нещо от нея. Нещо, което Катнис никога не е искала да бъде. За да изпълни желанието им, тя трябва да унищожи себе си. Трябва да стане Сойката – присмехулка, символ на техния бунт. Неволно запалила искрата, която възпламенява цял Панем, сега Катнис трябва да издигне кладата, на която ще изгори Капитола. А вероятно и самата тя.
Панем… държавата, кръстена на древния принцип Panem et Circenses. Хляб и зрелища. 12 Окръга, оцеляващи на ръба на пълната мизерия. Презадоволения Капитол, където повръщаш насила, за да продължиш да ядеш. Върховния инструмент за подчинение. Върховното забваление. Всичко се свежда до едно: Игрите на глада.
Митичният Окръг 13 е оцелял. Превърнал се е в часовников механизъм, където всичко, всяка личност е подчинена на една единствена идея: „Капитолът тряба да бъде сразен“. Независимо от цената. В Окръг 13 трябва да си полезен. Иначе си ненужен. Той дава подслон. Дава закрила, но в замяна иска душата на едно седемнайсет годишно момиче. Момиче, което трябва да поведе армия.
Няма друг трибут в историята на Игрите, чиято съдба да е предизвикала такъв отзвук. Душите на всички оцелели са купени и продадени… Президентът Сноу е деспотичен тиранин… но добър търговец.
Катнис не е Жана д‘Арк. Тя не чува божествен глас, който да я напътства. Има само собствената си съвест и един дълг – този към Пийта. Тя има и власт. Властта да даде на бунтовниците, на президента Койн, ръководеща Окръг 13, това което искат – Сойката, символът на техния безценен, малък бунт, героят, в чието име ще се кълнат разбунтувалите се роби на Панем… Но Катнис не е глупава. Знае, че името й, лицето й, тялото й, които цял Панем познава от екрана на телевизора, са единствената й стойност. И ще ги използва добре. Тя сключва сделка – нейното участие в бунта срещу живота на Пийта. Срещу безопасността на всички трибути. Срещу условието малката й сестричка да запази котарака си. В игра с толкова високи залози трябва да рискуваш. И Катнис печели… Но победата й е пирова. Тя й струва още много животи, още много рани. Изгубени приятелства, тежки думи и разбити илюзии.
Това не е роман за малки деца. Не е роман за лигави момиченца, които искат да четат за татуирани вампири или върколаци с нежни души. Любовната история тук, ако изобщо може да се нарече така, е от онези, истинските, които могат да се случат и в живота. И за това са много, много по-важни.
Всяка история си има край. Тази за Катнис също. Това, което остава, е споменът за една прекрасна книга, която ще препрочитам още много пъти.
