fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Просто тухла в стената

5 мин.

Стени

Daddy what else did you leave for me?
Daddy, what’d’ja leave behind for me?!?
All in all it was just a brick in the wall.
All in all it was all just bricks in the wall.

       Pink Floyd “Another brick in the wall” I

Като родена в годината на падането на Берлинската стена, стените винаги са ми били интересни. Няма друго човешко изобретение, което толкова буквално да изпълнява функциите си и в същото време да е още по-силна метафора на същите тези функции. Едновременно с това, стените, като по познат закон на физиката, предизвикват със същата сила противоположното желание – за съпротива, разрушаване и преодоляване, отново буквално и метафорично.

Стени: пътуване край загражденията” на Марчело ди Чинтио (изд. „Вакон“) е много красноречиво документиране на всички тези сблъсъци и противоречия в същността на стените и тяхното място в света днес. Защото и 25 години след падането на Стената, останалите “стари” и всички “нови” стени продължават да определят света, в който живеем. Защото “Стената не пази – тя определя.

От Западна Сахара през разделения Кипър, Индия и Бангладеш, Газа и Белфаст, до САЩ и дори Канада, авторът събира личните истории на стените чрез историите за тях и край тях. Кратки човешки разкази за разделени семейства, пропилени мечти, изкоренените вековни дървета и загубени животи, но и истории за нестихваща борба за национално самосъхранение, за осъзната отговорност, възможности и мечти, за съпротива с музика, поезия и изкуство върху и въпреки огражденията. Край стените историите винаги са емоционални, винаги са лични, болезнени и често дори мълчаливи. Сякаш стените изискват от хората край тях смирение с недомлъвки и неизказани мисли, които, естествено, се превръщат в силни акценти на безмилостната нехуманност на “огражденията”.

“Хуманността копнее за открити пространства, където хората могат да играят футбол, да садят маслинови дървета и да пасат камилите си. Всяко разделяне на земята е в разрес с вродения ни стремеж към движение. Разбира се, можем да сме щастливи и доволни и в покой, но само ако знаем, че можем да се придвижваме безпрепятствено. Ние, хората, сме пътешестевници клаустрофоби. Стените може и да определят границите ни, но противоречат на нашата природа и това е ясно дори за едно дете.”

Пътуването край стените на Ди Чинтио е едновременно пътуване в миналото, настоящето и бъдещето, където се концентрират трагедиите на политическите грешки, на човешката глупост, на неразбирането и сковаващия страх от другия. Стените са диагноза за безизходицата, липсата на желание за разбиране и търсене на работещо решение за конфликтите. Те са “лесният път” на прикриване на раните, който често води не до изчезването им, а до болезнено влошаване, хронична травма, която поразява поколения, разделя и убива по цял свят.

“Издигането на тези стени беше поражение. Те съществувавха като свидетелство за това, че конфликтите около тях са постоянни и нерешими. Когато дипломацията и преговорите се провалят, когато мотивацията за намиране на решение угасне окончателно, когато правителствата се предадат, идва ред на загражденията.

Стените са признание за собственото ни поражение. Вдигаме стени, защото преди това сме вдигали ръце.”

“Стени: пътуване край загражденията” обаче е и пътуването на самия автор. Погледът на човека, за когото тези стени са символ, но не и лична трагедия, и ясното осъзнаване на тази трета гледна точка към загражденията и конфликтите. Авторът е пределно искрен и откровен с читателя в оценките и пристрастията си към събитията, историите и героите около стените. И в крайна сметка това е честният подход, защото стените не могат да провокират безпристрастност, независимо дали са в твоя двор или на хиляди километри от него. Страничният поглед на Ди Чинтио обаче помага много да се разбере важността на всяка “ограда” и „възпрепятстващо съоръжение“, на “всеки километър бодлива тел” по света, защото стените, дори и у нас, са твърде много и твърде близо, а често не получават нужното обществено внимание. За тях политиците говорят с умели евфемизми, представяйки ги като “решения”, каквито реално не са. Вероятно затова и си мисля, че “Стени” на Марчело ди Чинтио, заедно с “Има крокодили в морето” на Фабио Джеда, ще са страшно полезен и актуален подарък за министъра на вътрешните работи на България*.

Единственото нещо, което ми липсваше в тази книга, бяха снимките. Може би защото вярвам, че в документалната литература трябва да има място и за реалните образи, отвъд думите – лицата на хората край стените, символите на съпротивата по самите стени, образите на трагедията. Интересни материали и истории (освен снимки) обаче могат да се намерят на фейсбук страницата на книгата и в блога на автора (на английски).

–-

Изгледайте и лекцията на Марчело ди Чинтио за TEDxКалгари (на английски), в която разказва за стените: