Миналогодишният октомври се оказа много благодатен за мен не само защото тогава имам рожден ден и като че ли около заветната дата винаги ми се случват хубави неща, а защото няколко чуждестранни заглавия, които си умирах да прочета на български, наистина се появиха у нас. С най-голяма еуфория удостоих новината за излизането на „Странната тъга на Ава Лавендър“ (изд. „Прозорец“).
От години тая особена привързаност към истории с пера – сюжети с птици, ангели или други разновидности на крилати създания ме привличат като магнит. Книгата на Лесли Уолтън изглеждаше много обещаваща в това отношение. И да, оказа се точно толкова прелестна, колкото си я представях.
Романът е посветен на семейство със силна френска жилка и проследява родословното му дърво, от прокарването на корените до появата на най-младите му членове в Сиатъл през 1944 г. – близнаците Ава и Хенри Лавендър. Особено драматични са съдбите на жените в рода – до една необикновени личности, до една преследвани от демоните на нещастната любов, хорското недоверие и собствените си противоречия. Историята разказва най-младата от тях – момичето, родило се с криле на птица, което обаче не може да лети.
Във вените на „Странната тъга на Ава Лавендър“ струи омаята на магическия реализъм. Тя притежава всичките му характерни черти – богатия, напоителен език, фантастичените елементи, мечтателната атмосфера, заради която на моменти забравяш, че реалността не позволява на подобни истории да се случват… Лесли Уолтън те обгръща в нежната хватка на думите си и те примамва да четеш бавно и с удоволствие, както би опитвал сладкишите от пекарната на Емилиен. Неизбежно си помислих, че Ава Лавендър е като малката сестра на „Шоколад“ от Джоан Харис или на някоя от творбите на Исабел Алиенде.
Книгата е изпълнена с трагедии и сълзи, но дори тъгата на страниците й е разказана красиво. Героините носят скръбта си като пелерина, с която прикриват болката си от света. По стъпките им ги следват призраците от миналото, опитващи се да защитят наследниците си от грозящата ги опасност. Неизменното проклятие на рода Лавендър, разбира се, е любовта – тя ги осмисля, после ги срива, често ги убива, а някои от тях превръща в канарчета.
Емилиен, Вивиан и Ава са в постоянна вътрешна борба със себе си и с копнежите си, самовглъбени и обвити в черупките си. Читателят обаче има привилегията да надникне през пукнатините и да съпреживее победите и пораженията на тези странни жени като свои собствени. Урокът за всяка една от тях е различен, но пътят им е споделен.
Романът е в прекрасен превод на Петя Петкова, а работата по текста е безупречна, което май ми се случва с всяко заглавие на издателство „Прозорец“, към коeто съм посягала досега. След прочита обаче трябва да изтъкна, че съм леко разочарована от подбора на корица. Макар сама по себе си илюстрацията на Ирина Македонска да е хубава, заради рисунъка изглежда по-наивна, отолкото е настроението на творбата. Като че приляга по-скоро на детска книга. Признавам, че чуждестранната корица ми харесва повече – именнно тя привлече вниманието ми при едно от безцелните ми ровения в Goodreads.
Не се подлъгвайте и от етикета „тийн“. У мен няма капка съмнение, че историята ще се хареса на по-зрелите читатели, ако не и повече, отколкото на младите. В душевните премеждия на няколко поколения жени биха се припознали хора от най-различни възрасти. Ако пък обичате магическия реализъм, изобщо не трябва да се колебаете в избора си – Ава Лавендър топло ще ви приветства у дома и ще сподели тъгата си с вас.
Не пропускайте и ревюто на Яна Кръстева в „Детски книги“.
