fb
ИнтервютаНовини

Светослав Иванов: Искам хората да намерят оптимизъм в „Чудовища и будители“

21 мин.

Срещам се със Светослав Иванов седмица преди премиерата на втората книга на водещия на предаването “120 минути” по bTV “Чудовища и будители” (изд. „Вакон“). Датата е 21 септември – денят, в който Стивън Кинг стана на 70. Така че разговорът започва закономерно с Краля и неговото влияние върху журналиста. Постепенно обаче преминаваме към сериозната тема за мисията и състоянието на медиите, заплахата от фалшивите новини. И по стечение на обстоятелствата интервюто излиза в седмица, в която депутат и вицепремиер са си позволили да заплашват журналисти в ефир, след което последваха искания на оставки и протест на гилдията.

Не съм чел „За писането“, наистина, и знам, че е пропуск. Взех от приятелка преди няколко години и ето, обещавам ти да ще поправя пропуска до края на годината. Но какво прави тази книга специална?

Неочаквана е! От Стивън Кинг, който просто разказва как според него трябва да се пише и да се говори. Това е книга за хората, занимаващи се със слово, и в нея той споделя собствения си опит – как описва сюжетите, как прави завръзката, кулминацията, как третира образите и междувременно разказва личния си живот. Уникално нещо! След като я прочетох, още повече го обикнах – защото този човек е гениален писател, който, като всеки гениален човек, има своите много големи странности. Има един пасаж, които е нещо от рода на „Разбрах колко съм зависим от наркотиците и алкохола, когато взех да изпивам водата за уста. Когато се събудих в болницата и се възстановявах толкова месеци, се върнах у дома и осъзнах, че съм написал роман без да спомням за него. “Куджо”. Прочетох го, хареса ми.” (смях)

Сега ще ти разкажа една история в тази връзка. Годината е 2003, аз твърдо съм решил да правя интервю със Стивън Кинг. Работех в “Дарик”. Прозвънях на половината Америка и стигнах до издателите му и личния му агент. Звънях му, звънях му и той каза: „Вижте сега, Стивън Кинг има една асистентка в Мейн, която е водеща в местното радио. И ще ви дам нейния телефон“. И ми даде телефона на Лора. Аз звъня на Лора. Доста добре си говорихме, ние на една възраст, тя – радио водеща, аз – радио журналист. И Лора ми казва: „Добре, напиши му едно писмо и аз ще го предам в ръцете му, обещавам.“

И пиша: „Стивън, имаш милиони фенове в България. Толкова си мечтая да дойда при теб, да направим интервю. Нашето радио е най-голямото частно радио в България и това интервю ще бъде чуто от много хора.“ След две седмици се обаждам на Лора и тя казва със сериозен тон: „Аа, имаш отговор. Ей сега ще ти пратя отговора лично от Стивън Кинг по имейла.“ И отварям аз имейла и чета вътре: „Отговорът ми е не, но не е лошо да си голям в България. Ха-ха-ха. Поздрави, Стив.“

Много кофти ми стана. Но пък после си казах – този гениален писател наистина е много странен човек, но поне е доста директен в комуникацията си”.

Колко тежки откази си получавал оттогава?

Немного. Немного, защото светът се отвори. Почти няма клишета, няма ги тези стереотипи – ти си в България, ти си от Източна Европа, следователно не си струва да говоря с теб. Не. Пространството е толкова отворено, че ако един човек, откъдето и да даде интервю, както и да го даде, то влиза в обращение за света.

Някой в България го чака, за да го преведе.

Напротив, има много мои интервюта, които са публикувани без превод. Честно, виж в YouTube. Имаше интервю с турския премиер тогава Давутоглу тогава, то беше излъчено едновременно и по руската, и по турската телевизия. Имаш част от разговорите с Ричард Брансън, който е на английски. Така че, това нещо може да стигне до всеки един човек, до всяка една точка на света във всеки един момент. Просто светът стана прекалено голям. А иначе всичко се прави с мисъл за българската публика. И това се опитвам да направя – да стигна до хора, които имат какво да кажат, за да вдигнем малко глава.

И като ти разказах тази история за Стивън Кинг, сега вече ще му напиша друго писмо. Да, и ще му напиша, че съм станал още по-голям в България. Да видим какво ще отговори! (смее се)

Понеже тръгнахме към отварянето на света, ще започна от края на въпросите си. Това, което на мен най-много ми допадна в “Чудовища и будители” и смятам за едно от най-ценните неща в книгата, е, че има страшно много текстове, които са насочени към света. Навън, към това да обясняват на твоите зрители буквално как работи светът от гледна точка на отношенията между държавите, организациите – САЩ, Русия, Европейски съюз, НАТО и т.н. И тук е въпросът ми – ние цялостно, като нация, разбираме ли какво се случва по света като противопоставяне? Защото това са процеси, от които България очевидно стои встрани като активен политически участник поради най-различни причини, но тези процеси не ни подминават…

Знаеш ли кое е по-лошото? Че днес е много по-сложно дори от времето на тоталитарната система. Защото тогава е паднала една желязна завеса и се е знаело кой в кой лагер е. Ние сме били в съветската сфера на влияние, тук се е говорело и пишело в синхрон с официалната позиция или някаква линия.

Докато сега в нашия регион се води истинска борба, истинска битка. И като всяка битка, тя е предимно информационна. Войните в класическия им вид станаха в Близкия Изток и в части на Африка, тук в Европа започна информационна война. Това е изключително лошо за нашата професия и много объркващо за хората. Все по-трудно хората четейки, гледайки, слушайки се ориентират какво се случва, къде се случва.

Новите технологии, които се очакваше да направят информационна революция, я направиха. Но малко започна да се случва като след Арабската пролет – свалихме режимите и държавите ни са пред разпад. Нещо подобно се случва и с информационната среда – океан от информация, в който всеки от нас плува и който не може да изпие. А не се ли научи да плува, може да потъне.

Затова младото поколение в момента се лута в крайности. Можеш ли да си представиш например носталгия по време, в което не сме живели? Да чуеш от 20-годишен човек: „Ей, колко по-хубаво е било преди!“. Откъде знаеш, ти дори не си живял тогава? И отговорността в класическите медии е просто огромна, дори е въпрос на оцеляване е, защото в момента хората потребяват медийна информация много по-различно.

През деня четат по смартфоните и вечер може би те искат да видят нещо, което може би вече са чули, но вече са си изградили мнение, обработени от най-различни места. Което пък прави нещата още по-опасни. Тогава се появява една омраза, една убеденост, че те манипулират, че искат да те заблудят, защото ти вече си прочел, че нещата не са точно така както са. А всъщност кандидатите, които се борят за съзнанието ни, са толкова много и са толкова различни. И не ти говоря само за големите държави, които се борят за надмощие и за нашия регион; говоря ти за най-различни политически формации, корпорации ако щеш, объркват ни и ни побъркват.

Журналистите се чувстват по същия начин на моменти. Трудно се ориентират в ситуацията. Тук, в нюзрума на bTV, се получават десетки фалшиви новини, което гълта огромен ресурс за проверка най-малкото.

Което също е част от войната.

Да, това също е част от войната. Правилата много се промениха, средата много се промени. Става все по-сложно. Романтичните години за медиите отминаха като че ли.

Това прави работата някак рицарска от гледна точка на публицистиката – реално има нужда от такова поднасяне на информация, но за сметка на това в България има ли публицистика?

Виж, аз не съм от самобичуващите се хора. Аз съм го казвал и друг път – ако имаше хора, които да си вършат работата по време на Прехода, това бяха журналистите. Само се замисли – в българското общество почти няма нещо, което да е било скрито: знаехме прякорите, процентите, които някои политици взимаха, уговорките им, скритите им фирми, зависимостите им…

Напротив, всичко това излизаше по медиите, всичко това беше казано. Но нямаше никаква институционална реакция, никаква! Глас в пустиня. Това е малко като в изборния ден – показваме купуването на гласове за n-ти път, вече стана банално; нали, всички го виждат, всички го знаят, но накрая никога няма наказани. Затова вярвам в нашата професия. В България работят наистина прекрасни журналисти. Въпросът е как се чувстват те в момента в цялата тази среда, какво се случва с тях и колко демотивирани са да работят. Защото когато ти говориш, говориш, показваш и няма никакъв ефект, няма никаква реакция, това може да те демотивира. Има прекрасни колеги, които работят за честта на професията и го правят достойно.

А това, че няма никакъв отговор от страна на институциите, трябва да ни говори друго, трябва да ни говори нещо коренно различно. Но вина за това нямат журналистите. Напротив, мисля си, че журналистите трябва да бъдат подкрепяни от обществото, наистина. Например много хора казват: „В България няма истинска преса“. Когато всеки втори ходи с жълт вестник в ръка, всеки трети пътува в трамвая или тролея с жълт вестник в ръка и чете клюки, как да има истинска преса? След като не се купува и няма търсене, и предлагането намалява. Все пак, това е пазарна икономика. Няма медия, която да оцелее без своите читатели, зрители.

Самият ти как избираш една тема за минутите си на водещия, защото това всъщност е в основата на новата ти книга?

Винаги в неделя. Не знам защо, през седмицата въобще нямам идея какво ще кажа в неделя в началото на предаването. Винаги в неделя по обяд сядам и просто се замислям кое ме е впечатлило през седмицата.

Понякога текстовете ми са свързани с актуални събития – какво съм почувствал, гледайки едно или друго нещо. Най-бързият коментар е писан за 4 минути, най-бавният – може би за 1 час. И после, като го прочета и се успокоявам, добивам увереност.

Знаеш ли, много е важно да имаш увереност, когато водиш едно предаване, гледано от 1 милион души. Защото този скенер телевизията показва всичко. Като ехограф е малко – и вътрешностите ти ще покаже. Всичко се вижда на екрана. И този коментар определено ми дава увереност и спокойствие, че играя с открити карти. Играя с открито лице, казвам това, което мисля. На някой може да не му харесва, но пък поне съм искрен, а зрителите това го оценяват и ти вярват. Поне така ми се иска да е.

Сега, когато четеш тези текстове, издадени на книга – най-старата медия, звучат ли ти различно?

Да. Имах много големи колебания дали този проект ще се получи, защото в телевизионния си вариант те имат успех. Но си помислих дали трябва да направим тази форма.

Но си мисля, че тези текстове са направени така, че да се четат не всички наведнъж, а постепенно, може би всеки ден по един. Или когато се сетиш, да прочетеш нещо, което ти харесва. Или ако заглавието ти хване вниманието – постепенно, по един. Защото всеки текст е с различно настроение и ти дава различен повод за размисъл. Така че според мен това е ценен проект, това са снимки на нашето историческо време, в което сме с теб и всички, които в момента четат това интервю.

Много ще е интересно, когато някой го чете след 50 или 70 години, как ще погледне на България. Аз съм търсил такива материали в българската преса от началото на миналия век. Просто ми е било интересно как са го правили тогавашните журналисти и трябва да ти кажа, че някои са доста добри, но нещо подобно като форма в България липсва. Аз го видях това в “Дарик радио” преди много години, вече 15. Тогава всеки журналист в репортажа си заемаше позиция, имаше 2-3 коментарни изречения, което правеше един репортаж много по-интересен от класическата проза. Така че още тогава, когато бях млад, много се кефех на това.

Като си прочетеш първия текст в книгата, който е най-старият от всички, променило ли се е нещо от тогава?
Не. Този текст, въпреки че беше писан преди 5 години, беше предвестник за фалшивите новини. Знаеш ли, ние бихме американците, защото фалшивите новини дойдоха при нас много по-рано. Те осъзнаха какво е fake news (фалшиви новини – англ., б. ред.) по време на предизборната кампания на Тръмп срещу Клинтън. Тогава се появиха статии „Папата подкрепя Тръмп за президент“ и какви ли не глупости.

Заглавия от сорта на „Сензация!“, „Шок!“, „Удивително!“ се появиха у нас още преди 6-7 години. Така че може да кажем, че сме пионери във фалшивите новини. Не знам дали е било нарочно, дали е било интуитивно или е било част от някакъв експеримент как ще се приеме от хората, ако се приложи по-глобално, но това е абсолютен факт. Но фалшиви новини е имало и винаги ще има. Сега са много по-достъпни и затова са по-опасни, защото са много по-агресивни. Набиват ти се в очите и без да знаеш, могат да ти моделират мисленето, без дори да го усетиш.

А каква е формулата да се борим с тях? Искам да ми отговориш и като журналиста Светослав Иванов, и като потребител на медийно съдържание.

Формулата е критичното мислене. Да се съмняваме винаги в това, което гледаме, слушаме и четем. Не е лесно, но пък в днешно време действа. По-скоро си мисля, че fake news имат такъв успех заради нарушеното доверие между нас като хора.

Доверието между нас е нарушено, защото начинът на комуникация се промени, стана по-дигитален. По-рядко си говорим, по-често си пишем, дори по време на семейни събирания. Понякога се получава неловко мълчание на масата, защото всеки е хванал телефона и гледа във Facebook или Viber и се чува как по-възрастните роднини казват „Оставете ги тия телефони“.

Всичко това се наслоява и променя начина, по който се доверяваш. Все пак не трябва да забравяме, че виртуалният свят е виртуален. Той не е истинският свят, той е виртуален. Нашият живот не може да бъде гледан през екрана на телефона.

И въпреки това публиката го прави по време на концертите на групи, които вижда веднъж в живота си.

Да! Да, представи си, ти гледаш групата и си гледаш телефона. Това не е прозорец. Заради това се появиха fake news, затова няма да са много медиите, които ще оцеляват. Това ще са само утвърдените, така си мисля.

Тези, които успеят да запазят доверието…

Точно тези, които трябва да запазят доверието! Колкото и да са уязвими в момента, защото фалшивите новини се стремят да разрушат тях. Изобщо, навлизаме във време на разрушаване на авторитетите. Вече всеки може да каже каквото мисли на когото и да било, директно.

Което прави задачата на минутата на водещия и на текстовете, които са влезли в книгата, още по-сериозна. Представяш ли си някого като адресат, когато пишеш тези неща?

Телевизионното студио е малко като вакуум. Не си представям никого. По-скоро си мисля как би звучал гласът, защото той е най-голямото оръжие в телевизията, в медиите. Това е нещо, на което хората се доверяват. Той хваща вниманието. Защото както и да изглеждаш, нямаш ли дикция и интонация, не става, отблъскваш.

Има ли текст, който си смятал за силен, но не се е получил, когато си го прочел?

О, не знам, не мога да кажа така на прима виста. Но да сигурно е имало…

Кой искаш да прочете “Чудовища и будители”?

Всички, които смятат, че си заслужава. Да помислим заедно върху нашето време, върху това, което ни вълнува, върху човешките отношения, върху това, което ни възмущава и влияе дори и на политическите избори, които правим.

Защото когато загубиш доверие, започнеш да се доверяваш по различен начин, започнеш да се хвърляш в крайности, се променя и картината на заобикалящата те среда. Дори тези, които изпращаш в парламента, са проекция на собственото ти “аз”. Замисли се. Всъщност, ние избираме хората, които са носители на нашия общ национален манталитет.

Много искам хората да намерят оптимизъм в тези текстове. Защото например „Чудовища и будители“ като заглавие дойде от един от текстовете, в който мисля кои са модерните будители в този напрегнат свят, в това напрегнато време. Всички бързаме да постигнем нещо, да живеем според някакви стандарти в днешното време. Съвременните будители са всички тези, които работят,  плащат си данъците, продължават да се усмихват и мислят по нещо добро за България, вярват, че променят нещо в България и в света. А чудовищата са тези, които ги карат да се съмняват в себе си дали си струва. Това си мисля.

Имат ли хепи енд твоите истории?

Да, някои имат. Не много често.

Какво четеш?

Освен Стивън Кинг ли? (смее се) Наистина чета много различни неща. Знаеш ли колко треторазрядни, булевардни криминални романи съм прочел, за да разбера как не трябва да се пише и говори? Да четеш лоша литература е полезно, за да разбереш как не трябва да се прави. Дори не си спомням имената на повечето от тях. Но пък през 90-те доста такива бяха издадени в България.

„Под игото“ за мен е велик роман. Харесвам „Сказание на Хан Аспарух“ на Антон Дончев. Харесвам много двете автобиографични книги на сър Алекс Фъргюсън, дългогодишният треньор на Манчестър Юнайтед. Това са неща, които съм чел напоследък. Харесвам много, ако щеш, автобиографията пак на Андре Агаси (“Открито” – б. ред.), на Златан Ибрахимович. Въпреки че си мисля, че ако той беше от поколението на Стоичков, доста щеше да мете съблекалните на Стоичков с този характер. Това в кръга на шегата, разбира се.

По-трудно ли се създават истински легенди сега? Такава, каквато е Стоичков, който, където и да се появи в Барселона, а и на много други места, всички го разпознават.

Много по-трудно е, защото тези хора са вече много близки. Славата промени своя смисъл. Ако тогава ти се е струвало невероятно да се докоснеш до един голям певец, да кажем, покойната Уитни Хюстън, Елтън Джон – защото ти спомена за концерти, които се случват вднъж в живота. Сега във Facebook може да ги видиш дори като стават от сън. (смее се) Има някакво измамно чувство на близост. Но наистина е само измамна.

Аз мисля, че легендите не се създават от медиите. И от медиите, но основно чрез действията на хората. Легенди винаги ще има, защото хората имат нужда от примери за подражание. Говоря ти за добрите примери за подражание. Всяко едно момче трябва да има мечти какъв да стане, да стане като този или като някой друг.

Ти като кого искаше да станеш?

(Пауза) Различни етапи. Например от това да ставам войник се отказах много отдавна – когато осъзнах, че съм тромавичък за тая работа (смее се). Имах голямо желание, това го подчертавам!

След това съм минавал различни етапи, но никога не съм искал да ставам „като“. Сякаш съм си мечтаел да имам нещо мое, да бъда аз, да си бъда аз, какъвто и да стана. Не съм мислил много върху това.

В кой момент реши, че ще бъдеш журналист?

Само едно си спомням – че отидох да се записвам на кандидатстудентските изпити и написах единствено желание „журналистика“. Дори не се подсигурих.

Много се увличах по словото. Може би звучи много клиширано, извинявай за това, но знаеш ли като прочетох за първи път „Епопея на забравените“ как се почувствах? Още тогава разбрах, в училище, че словото може да роди най-дълбоките емоции. Емоции – това ме увлече всъщност. Никога не съм си представял телевизия, предавания. Честно.

Остава ли ти време да четеш на дъщеря си?

Да, четем. Най-различни. Като започнем от класическите – „Червената шапчица“, „Пепеляшка“. Сега баба ѝ ѝ подари един сборник с японски приказки, които са много интересни. Много са интересни имената на героите.

Чета ѝ и ми доставя много голямо удоволствие, защото на нея много ѝ харесва. Което е нормално за едно дете.

Ние започнахме кампанията „Писател назаем“, насочена към ученици в гимназиална възраст – писатели да влязат в час и да говорят за литература. И ако трябва да препоръчаш три книги на десетокласници, те са на 16-17, такива книги, които наистина могат да им променят живота, кои биха били те?

Казах вече за „Под игото“. Но искам горещо да препоръчам, както и да прозвучи това на моите приятели и преподаватели от историческия факултет в Софийския университет, „Български хроники“ на Стефан Цанев, където историята е разказана по невероятен начин. С целия талант на един изключителен писател – и четирите части препоръчвам горещо и то още докато са в училище. Защото това е времето да бъдат прочетени тези книги. Ако са изкушени от писането, им препоръчвам „За писането“ от Стивън Кинг.

На осмокласниците препоръчвам, препоръчвам „Речник на общата ни култура“ на Дитрих Шваниц. Това е нещо като Стефан Цанев и българската история, но разходка на един от най-големите германски интелектуалци през човешкото познание. Направена, както само един талантлив човек може да го направи. Също така препоръчвам „Кратка история на почти всичко“ на Бил Брайсън – тя е като пътепис в света на науката.

[ + ]