„Ключът на Сара“ е лятна, женска и поглъщаща. Не наблягайте прекалено много на втория епитет, докато четете това ревю, защото вероятно няма да засегна точно нещата, които една дама би описала. Но мъжката гледна точка за женски книги винаги е по-интересна, нали така?
Книгата вероятно не е чак толкова потискаща, колкото са „Момчето с раираната пижама“ и „Доброжелателните“, но със сигурност е не по-малко впечатляваща. Защото „Ключът на Сара“ говори за страховете: страхът да си спомним лошото, което сме сторили в миналото, страхът да започнем живота си отново, страхът да загубим новосъздадения живот, страхът за собствената ни свобода в най-абстрактния смисъл…
Никой в Париж не иска да си спомня за онези няколко дни в средата на 1942 г., когато един стадион в центъра на френската столица събира десетки хиляди евреи малко преди последното им пътуване – сигурна смърт, подпомагана от френската полиция. Прочитайки и последните страници, се замислих: какво ли щеше да се случи, ако България не беше „спасила“ своите евреи? Как ли щяхме да берем онзи срам, поколенчески и времево натежал… Като знам как се справяме с идеята за Комунизма, направо не ми се мисли.
Но за самата книга – случката на „Велдром Д’Ивер“ е почти напълно забравена (вероятно неслучайно), когато живеещата повече от 20 години във Франция журналистка Джулия Джармънд решава да отбележи годишнината от арестуването на евреите в специален материал за една англоезична медия. И отваря една кутия на Пандора, каквато рядко можем да си представим.
Първоначално разказът върви успоредно – една глава с действията на Джулия, една глава със случващото се през 1942 г. със Сара, която оставя братчето си заключено в тайното скривалище на семейния апартамент, и така първите няколко глави. Впоследствие и за двете няма връщане назад, но Джулия е достатъчно силна да продължи напред. И за двете идва време за ново начало, но жертвите съвсем не са малки.
Силата на „Ключът на Сара“ не е в изненадващите обрати – дори напротив. Впечатляващото обаче е устремеността, с която и Сара и Джулия взимат своите решения да се борят за своя си живот. И да, както винаги, жертвите си струват.
P.S. Не мога да пропусна тази бележка – оригиналното заглавие на книгата в превод е „Тя се казваше Сара“, което е доста силно, но в България явно е лошо заглавията да не са за „нещо-на-някого“…
Update: От издателство „Обсидиан“ направиха уместна бележка, че книгата всъщност е написана първо и съответно превеждана от английски, където оригиналното заглавие е „Sarah’s Key“ – „Ключът на Сара“. Вижте и официалното становище от издателство „Обсидиан“.
