Тед Хюз е обявен от критиците за един от най-значимите британски автори на XX в. В днешно време е по-познат през призмата на брака му с поетесата и писателката Силвия Плат, автор на „Стъкленият похлупак”. Трудно е да се говори за книгата „Пещерни птици” на Хюз (изд. „Народна култура”; бел. ред. книгата може да се намери в читАлнЯта), тъй като стиховете за българското издание са специално подбрани от преводачите Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов и включват много по-голяма селекция, отколкото стихосбирката в оригинал. Поезията на Тед Хюз е разнообразна и многопластова, затова мога само да се отбележа няколко от посоките й.
Ще започна с един цитат от Бонавентура от XIII в.: „…изображението се нарича красиво, когато е добре нарисувано, и се нарича красиво също така, когато представя добре онзи, когото изобразява (…) изображението на дявола е красиво, когато добре представя уродливостта на дявола, и заради този уродлив вид самото изображение също е уродливо.” Първата дума, която бих използвала по отношение на поезията на Тед Хюз, е дива. Това е дива поезия – неподправена, чиста, дивашка, примитивна. Страниците на „Пещерни птици” са населени от тигри, екзотични птици, разбеснели се коне, лагуни и горски духове. Природата заплашва да изпълзи от земните недра, да помете къщурките и сгушените планински гнезда на хората и да завземе обратно света, докато човекът може само да се крие в сенките и да се надява, че апокалиптичният стон на вятъра ще го отмине.
Сложна митологична рамка прозира в поезията на Хюз, плетеница от природни картини, зверове и божества. Хюз използва лиричен, макар и сравнително опростен език и наситени метафори и сравнения, за да предаде характерните тъмни, на места почти готически краски на тежката тематика в дъното на своята поезия. Трудно е да се говори за основни теми в творчеството му, тъй като нечовешкият, почти чудовищен характер на героите му често поставя разстояние между тях и читателя и ги прави трудни за разбиране. Това, което задължително трябва да се изкара на преден план обаче, е специфичната естетика, която Хюз изгражда в своя малък, пъстър, преплетен свят – една естетика на грозотата.
Тед Хюз
Също както в мъртвешката поезия, по страниците на „Пещерни птици” съществува царство на разпада, на мъката, смъртта и тленността. Дали става дума за стария поет, оплакващ дните на своята известност в миналото, или челюст, намерена край брега на реката, или три черепа, „чиито сънища мрат,//където са били родени”, оставени на произвола на дъжда, малко неща показват своето постоянство. Природата поражда страхопочитание, а най-често чист ужас и с това, че тя изглежда безплодна – „Засмукало морето, загризало скалата,//едно дърво се мъчи да роди листа”. Морето, вятърът и камъкът са три от лъчите на вечността в света на Хюз.
Най-интересна за мен бе фигурата на Враната, която е толкова често повтаряща се тема, че читателят остава с впечатление за нейната изконност. Птиците са често срещани при Хюз – те летят високо над света, откъснали се от оковите на земното обитание (както личи и от поетичната възхита към неподчинените на „вековната земна инерция”, изразена от Хюз в стихотворението му „Акробати”). Като че ли обаче Хюз чувства най-близък образа на Враната, може би заради вродения й мрак. И въпреки че поетът най-често се явява наблюдател и рядко участник в собствената си поезия, стиховете за Враната предават най-голямо усещане за близост. За разлика от другите герои, Враната е далеч по-прозрачна, ние надникваме в мислите и чувствата й, виждаме нарцисизма, агресията и в крайна сметка отчаянието й.
Тъй като сравнението с поезията на Силвия Плат е неизбежно, ще отбележа, че има известни препратки в естетическо отношение и не е изключено двамата млади поети да са си влияли. Това е видимо например в поемите „Ариел” (Плат) и „Каденца” (Хюз):
| А сега се разпенвам във жито, в морски проблясъци. Детските крясъци глъхнат в стената.А аз съм стрелата, росата, която литва самоубийствено право в червеното око, котелът на утрото. „Ариел“ |
В небето дерат и блъскат облаци, ала ковчегът се изплъзва – чер диамант, рубин, преливащ от кръв, смарагд, разблъскал бреговете си, морето плясва като лястовица и запраща на сушата лятно езеро,(…)посинял от пот, цигуларят се сгромолясва в оркестъра, който избухва. „Каденца“ |
Но докато поезията на Плат показва самоунищожението на нейния вътрешен свят и чувства, в тази на Хюз поетът е страничен наблюдател, в случая на разпада и вътрешния свят на един цигулар на сцената.
Много още може да се говори по темата, но най-разумно е може би да ви покажа няколко от творбите на Хюз, които ми направиха впечатление, и да ви оставя сами да почувствате красотата на грозното:
Богословието на враната
Враната разбра, че бог я обича –
Иначе би умряла на място.
Нямаше спор.
Удивена, тя се излегна на пулса си.
И разбра, че бог говори чрез Враната –
че висшият смисъл е просто да съществуваш.
Ала кое обича камъните
и говори чрез камъните?
Нали уж и те съществуват.
Ами кое говори чрез онази странна тишина,
пълзяща подир грака ѝ?
Или кое обича сачмите,
които капят от онези спечени и изсушени врани?
Кое говори чрез безмълвието на оловото?
Враната разбра, че боговете са двама –
единият, безкрайно по-голям от другия,
обича враговете ѝ
и държи всички оръжия.
Из „Любовна песен“
дълбоките им викове залазиха по подовете
като звяр помъкнал голям капан
неговите обещания бяха маска на хирург
нейните обещания вдигнаха върха на черепа му
от който тя щеше да си поръча брошка
неговите клетви изскубнаха жилите ѝ
той ѝ показа как се прави любовен възел
нейните клетви сложиха очите му във формалин
дълбоко в тайното ѝ чекмедже
писъците им се забиха в стената
главите им разполовени паднаха в съня
като разрязан плод но любовта не спира лесно
в своя преплетен сън те размениха ръцете и краката си
мозъците им взаимно се взеха в плен
на сутринта всеки носеше лицето на другия
И едно стихотворение, което не е превеждано, но бих искала да видя и на български език:
Examination at the Womb-Door
Who owns those scrawny little feet? Death.
Who owns this bristly scorched-looking face? Death.
Who owns these still-working lungs? Death.
Who owns this utility coat of muscles? Death.
Who owns these unspeakable guts? Death.
Who owns these questionable brains? Death.
All this messy blood? Death.
These minimum-efficiency eyes? Death.
This wicked little tongue? Death.
The occasional wakefulness? Death.
(…)
Who is stronger than hope? Death.
Who is stronger than will? Death.
Stronger than love? Death.
Stronger than life? Death.
But who is stronger than Death? Me, evidently.
Pass, Crow.
