Очаквах българското издание на „Цинковите момчета“, за да я „наместя“ сред другите, вече прочетени книги на Светлана Алексиевич. С нея издателство „Парадокс“ завършва, макар и не в хронологичен ред, поредицата „Гласовете на утопията“ на белоруската писателка, носителка на Нобелова награда за литература. Автор на корицата отново е художникът Живко Петров, който впечатлява с оригиналния си и силно въздействащ прочит на Петокнижието*.
Мисля, че няма да е преувеличено да откроя тази поредица като една от най-значимите в световната документалистика. Тя се явява ключова за разбирането на историята на съветския тоталитаризъм и чудовищните поражения, които той нанася на няколко поколения.
Трийсет и четири години след края на Втората световна война Съветският съюз влиза във военен конфликт на чужда територия, за да подкрепи просъветското правителство на Афганистан. Военните действия продължават с различна степен на интензивност от 1979 до 1989 г., като най-тежките боеве са между 1980 и 1985 г. Окупацията е представена като „помощ“ в духа на „пролетарския интернационализъм“, но в действителност не е нищо друго, освен борба за политическото влияние.
След „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ Алексиевич не иска да се връща отново към същата тема, но някой трябва да говори за войната, която сякаш не съществува. Тя е „малка“, локална, води се далеч от страната при пълно информационно затъмнение. Социалистическата пропаганда я представя като „миротворческа“ операция в помощ на братския афганистански народ. По радиото и телевизията съобщават за успехи на съветските войници. За жертвите се мълчи. Но в Афганистан Алексиевич вижда стотиците цинкови ковчези, „красиво и страшно блестящи на слънцето“, наредени за последното си пътуване към дома.
Писателката често чува коментари по свой адрес, че пише книги за войната, без самата тя да е изстреляла един патрон, без да е изпитала какво е чувството да те вземат на мушка. Но може би именно заради това е способна да я обхване отвъд ужасяваща ѝ делничност, отвъд привикването с убийството, притъпяването на съзнанието за болката на другия. Войната е експеримент върху човека, който не бива да бъде провеждан.
Как се променя човешкото съзнание при сблъсъка с немислимото? Какво става с душата, когато бъде поставена в условия отвъд моралните норми?
Тези въпроси вълнуват Светлана Алексиевич по време срещите, от които по-късно се раждат книгите ѝ. Тя върви по линията на чувствата, търси съкровената точка на съприкосновение на реалността с вътрешния свят. Нарича себе си „историк на безследното“. Чрез запечатването на индивидуалната памет, на личния спомен, който иначе би изчезнал безвъзвратно, писателката се надява да върне разбирането за войната в нормалната перспектива на възприятие.
В „Цинковите момчета“ историята говори с гласовете на майки, вдовици, военни лекари, медицински сестри, обикновени войници. Осезаема е липсата на бащите, те рядко присъстват дори в разказите на майките. Може би защото да споделят за такава загуба е още по-трудно, отколкото да разказват за войната.
Упрекват Алексиевич в субективен подбор на свидетелствата. Тя обаче не е безпристрастен наблюдател, а част от живата история. Тя е творец и писател, който се стреми да прикове вниманието на съвременниците си към определени теми, в които влага своето собствено виждане за света.
Книгата започва изключително силно. Издърпва ти опората под краката и ти дава да разбереш, че предстои пътуване към място, където доброто и злото у човека са огънати до краен предел. Нищо не може да подготви читателя за тази среща. Той трябва да се довери на моралния компас на авторката, който му сочи, че чувството на потрес, безсилието на ума да обхване тези ужасяващи бездни, са нормални реакции. Именно в безмълвното стъписване е преобръщането на мащаба, което помага „да смалиш историята до човека“.
Съветски войници се завръщат в родината си от Афганистан
Снимка: Alexandr Graschenkov, Източник: Wikipedia, RIA Novosti archive, image #24609
Мъчително е да се проследи наивността, с която хиляди младежи – много от тях без необходимата бойна подготовка, попадат в капана на смъртта, без да имат ни най-малка представа какво ги очаква. В сивия мизерен свят на съветския човек войната е приключение, шанс да заминеш някъде другаде. В общество, в което героизмът е висша ценност, отказът „да изпълниш дълга си“ е равнозначен на позор за цял живот. Много от тях не получават дори възможност за такъв избор – просто ги прехвърлят в Афганистан директно от поделенията на казармата.
Измежду множеството престъпления на съветския комунизъм това чудовищно насилие над младите, неоформени души, е сред най-потресаващите. Те попадат в безумна война без правила, без кауза, без смисъл. Врагът е навсякъде около тях. За да оцелеят, трябва да станат машини за насилие. Довчерашните деца се превръщат в убийци. Нищо от онова, в което са били научени да вярват преди, не им помага в тази безсмислена касапница. Афганистан им отнема завинаги невинността.
Светлана Алексиевич (снимка: Prabook)
„Цинковите момчета“ е единствената книга на Светлана Алексиевич, за която писателката е осъдена, макар и само по едно от обвиненията. Майки на загинали войници завеждат дело срещу нея, че е изопачила думите им и е представила синовете им по начин, който накърнява достойнството им. Част от документацията по делото е включена в последната редакция от 2012 г., по която е направен и българският превод. Това приложение повдига изключително важни въпроси за жанра на документалната проза, за отговорността на писателя пред истината, дори когато тя причинява болка.
С какво е опасен всеки тоталитаризъм? Той прави всички съучастници в своите престъпления.
Но пред човека винаги има избор – да мълчи или да говори, да предпочете красивата лъжа или да изстрада горчивата истина.
По данни от официалната статистика, от 11 294 души, уволнили се от военна служба след Афганистан, 10 751 остават инвалиди с различни по степен поражения. Цифрата сама по себе е ужасяваща, но пораженията в душите на ветераните са още по-страшни.
Тук живея като страничен наблюдател. Имам жена, дете. Прегръщам ги – и нищо не чувствам, целувам ги – и нищо не чувствам. Преди обичах гълъбите. Утрото обичах. Всичко давам, за да си върна радостта….
Обратно в цивилния живот никой не ги посреща като герои. Войната е станала неудобна, за нея вече се признава с половин уста, че е била „политическа грешка“. За тази „грешка“ заплащат с живота си над 15 000 души – „цинковите“ момчета и момичета.
Прочетете откъс от „Цинковите момчета“ на нашия сайт и не пропускайте ревюто на Милена за „Чернобилска молитва“.
*Петокнижието – така наричат петте книги на Светлана Алексиевич от поредицата „Гласовете на утопията“. „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са издадени на български език в една книга.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 5% от Ozone.bg, като ползвате код azcheta22q1 при завършване на поръчката си!
