fb
ИнтервютаНовини

Цветелина Цекова: Домашното насилие е войната, която се води скришно от света

12 мин.

Цветелина Цекова повдига завесата, зад която се крие всяка четвърта жена от неофициалната статистиката за жертвите на домашно насилие. 30-годишната писателка се осмелява да разкрие в страниците на дебютната си книга „Новата прическа на Вики“ (изд. „Пощенска кутия за приказки“) истината за малкия, затворен ад, в който може да се превърне животът на всяка жена, която избира да търпи насилника. Авторката е сред най-харесваните писатели на литературния проект „Пощенска кутия за приказки“. Популярната блогърка умело борави с думите и носи с текстовете си усмивки, огромна доза чувство за хумор, но същевременно успява да засегне най-болните теми и да привлече общественото внимание към тях. Такава е и дебютната ѝ книга „Новата прическа на Вики“. Тя е базирана на действителни събития, с откровено и искрено признание и послание към всички жени.


Книгата „Новата прическа на Вики“ ще навърши почти година от излизането си, но вероятно е отлежавала в теб доста повече време. Разкажи ни откога я пишеш.
От много време я пиша в съзнанието ми. Това е нещо като бременност. Просто ми трябваше вътрешната смелост да я „изродя“ и да се появи на бял свят, защото цялата тази тема за домашното насилие ми е много тежка. Почти всичко, което съм написала вътре, съм го преживяла лично – като изключим края. Имах нужда да го направя, защото знам, че хората, които преживяват същото нещо, имат нужда да знаят, че и други са го преживявали и са успявали да се измъкнат и се радвам, че го направих. Може би цял живот я пиша. От съвсем малка съм в такава среда, така че си назрява в съзнанието ми от години. Самото написване ми отне 7 месеца. Започвах и след това ми ставаше тежко. Направих си една почивка от около месец. Усетих, че от момента, в който започнах да я пиша, все едно някой ми стягаше главата в менгеме. И не самото писане, а целият този процес, в който имах нужда от почивки, имах нужда да спирам, защото ми идваше в повече, понеже разказвам преживяно и цялото това връщане назад ми беше изключително тежко.

Кой ти даде смелостта да разкажеш тази история в книга?
Моят съпруг. Той беше много за идеята. Казах му: „Започвам да пиша тази книга и сега ще ми е много тежко. Вероятно няма да съм наоколо, чисто психически известно време.“ Но той беше много подкрепящ, много до мен. Помогна ми да осъзная, че това е нещо, от което се нуждая лично аз и самата идея, че ще помогна на някой друг ми беше изключителен стимул. Той не спираше да ми го повтаря и просто нещата се случиха.

Освен книгата има и кампания, която си посветила в подкрепа на жените, жертви на насилие. Разкажи ни за нея.
Да, това беше един проект, който започнахме с моята майка. Идеята започна много спонтанно и няма нищо общо с книгата. Майката ми, която рисува прекрасно и не е рисувала от години, защото самата тя е била жертва насилие доста дълго време и доста се беше затворила в себе си, нарисува една рисунка, просто така и каза: „Много е грозна“. За да ѝ докажа, че не е грозна, реших да я сложа върху тениска и тя много се развълнува. Тогава ми дойде идеята, че всъщност можем да помогнем по този начин и се появи проектът наречен „Tell me a story – тениски с кауза“. Там отделяхме процент от всяка продадена тениска, за да помагаме на хора, пострадали от насилие. В момента вече не се занимаваме с този проект имаме други идеи, които са в процес на развиване. За времето, в което го правихме, помогнахме на 3 жени за по-малко от година.

Много хора ли те потърсиха след появата книгата?
Да и то за най-различни неща. Някои просто, за да си поговорим, някои – за да им дам съвет към кого да се обърнат, за да потърсят помощ, други за да ми благодарят, че четейки книгата са осъзнали къде се намират и са взели решение да си тръгнат от този ад, в който се намират. Други за да говорят за близки – за приятелки, роднини. Дори в момента пощата ми е пълна с имейли от жени, които са ми писали и са се свързали с мен и аз се старая да отговаря на всяка една.

Цветелина днес е по-силна от всякога заедно с майка си, сина и съпруга си.

Един от отзивите за книгата много ме впечатли. 56-годишна жена оприличи домашното насилие с война – „една война, за която никой не говори“. Според теб може ли да се определи като война или по-скоро е лична битка на всеки човек?
Може да се определи като война, от гледна точка на това, че имаме едни агресор и една жертва. Този агресор иска да вземе нещо от теб и ти страдаш заради това – именно това е войната. Нападат те, за да вземат нещо от теб и погубват твоята невинност. Лично за себе си го определям като малък, затворен, личен ад. Чувстваш се като затворен в някаква клетка и забравяш за съществуването на останалия свят. Забравяш, че светът може да е красив, забравяш, че можеш да си щастлив, забравяш, че можеш да се радваш на живота. Спомняйки си как съм се чувствала в такава среда и замисляйки се как например се чувстват хората в Украйна в момента – да, мога да сравня нещата. Просто домашното насилие се случва само на теб и си скрит от света. Докато тези хора в момента са на показ.

Може би разликата е, че тези хора инстинктивно веднага взимат решението да избягат?
Ето това е много странното нещо. Психологията на жертвата е нещо, което е много трудно да се обясни. Когато се случи нещо фатално, има много коментари от рода на: „тя защо не е избягала?“, „тя защо си го е избрала?“. Но то не става така – става лека-полека. Не е като някой да дойде и да те нападне директно. Никой няма да ти удари шамар на първата среща, никой няма да се държи лошо с теб на третата среща. Нещата стават постепенно, особено когато говорим за човек, който е нарцисист и обигран насилник. Много от историите си приличат страшно много. Защото първо всичко е прекрасно, даже граничещо с приказно, и след това постепенно той започва да те отделя от хората, които обичаш, и от близките ти, обяснявайки, че вие сте си самодостатъчни. След това ти обяснява, че е по-добре да не работиш, защото той иска да се грижи за теб, да ти осигури всичко, от което имаш нужда, след това започват леки подмятания и всичко е като една стълба към насилието. И в момента, в който започне същинското насилие, ти вече си далече от себе си, започнала си да се забравяш, не осъзнаваш какво реално ти се случва. Мозъкът ти е като обвит в мъгла. Така че има разлика, определено.

Къде да търсят съюзници хората, които имат нужда от помощ?
Това, което бих посъветвала, е всъщност и целта ми в книгата – да покажа, че човек трябва да знае, да отсява червените флагчета от другите и да знае, че още при първото посегателство, било то физическо или психическо, защото психическото насилие е всъщност това, което оставя най-дълбоките травми, човек трябва да се тръгне. Насилникът не се променя. Ако има първи шамар, ще има и втори и ще има много по-сериозни последствия. И ако някой се държи така, че ти да се почувстваш некомфортно в ситуацията, хваната за врата в буквален или преносен смисъл, трябва да се тръгнеш, защото после става още по-трудно. Има институции, към които човек може да се обърне – неправителствените организации – „Асоциация Анимус”, EMPROVE, в които има страхотни млади момичета, много дейни. Могат да се обърнат и към мен, но най-важна е терапевтичната помощ като първа стъпка, защото жена, която е в такава ситуация, има нужда да осъзнае къде се намира, а за да осъзнае къде се намира, трябва да започне да се лекува съзнанието ѝ. Това няма как да стане просто в разговор с някой или просто да седнеш сама до го осъзнаеш.

Как можем да разберем, че наш близък е жертва на насилие, ако той не споделя?
В повечето случаи те не споделят, защото факторът „срам“ е много голям, но промяната в поведението на човек, който ни е близък, винаги става очевидна за нас. Не е хубаво да бъдем агресивни във въпросите, които задаваме, трябва да подходим лека-полека за да стигнем до истината и до същината на проблема. Но ако самата жертва не е стигнала до момента да сподели, това означава, че още не е готова да ѝ бъде помогнато.

Била си много млада, когато си се осъзнала и си успяла да се спасиш. На характер ли се дължи тази решителност или на нещо друго?
Не знам дали е въпрос на характер или на това, че съм имала примера на майка ми пред себе си. Като дете съм живяла в среда на насилие, и то доста брутално, от страна на моя баща върху нея. И имайки примера какво би станало, ако аз не си тръгна, и знаейки, че този човек няма да се промени, в моята глава започна да се върти, че съм тръгнала по този път и знам какво ще се случи, ако остана. Най-вероятно заради това взех толкова бързо и категорично решение. Ситуацията е като да си в плаващи пясъци. Потъваш, потъваш и когато ти стигне до врата, започваш да усещаш къде си попаднал. И аз сякаш позволих да потъна до корема и веднага започнах да се боря, много ожесточено да изляза и то така и стана. Предполагам, че примерът на майка ми и че тя търпя над 20 години ми подсказа, че аз не трябва го правя.  

Като си спомня, как си тръгнах с детето – беше 2 ч. през нощта, на рождения ми ден. Валеше силен дъжд, беше някакъв кошмар там, откъдето си тръгнах точно в този момент. Взех си детето, няколко шишенца за мляко и 2-3 дрешки. Не си взех нищо свое. И тогава всъщност осъзнах, че това малко бебе, което държа в ръцете си, е такъв извор на сила и на решителност, и на енергия, че от тук нататък няма да как да реша да се върна или да направя други избори, защото самата мисъл, че мога да го подложа на това, на което аз съм била подложена в моето детство, беше моят извор на сила. На мен детето ми даде неизмерима сила, не знам при другите жени как е. В един момент, прекосявайки улицата, докато ме валеше дъжда, се почувствах извънземно силна. Майка!

Как избра името на главната героиня – Виктория?
Смятам, че всяка една жена, която успява да се измъкне от домашното насилие, е Виктория – което всъщност означава „победител“. Самото заглавие също е свързано с това, че често жените, когато искаме да променим нещо, започваме от прическата. Не съм се старала тази книга да е литературно издържана, защото е излязла от душата ми. Все едно съм седнала и си говоря с приятел. Това беше изключително важно за мен – да бъде достъпна за всеки.

Какво е твоето послание към всички жени?
Да помнят, че насилникът никога не се променя. Ако има един шамар – тръгвайте си! Да знаят, че не са сами, че винаги има някой, който е готов да им помогне, да ги изслуша, да им подаде ръка. Както и преди малко направих сравнението, че се чувстваме като в отделена кутийка – да знаят, че не е така, до нас има още много други такива кутийки. Аз и други като мен сме тук да подадем ръка за емоционална, психическа, финансова подкрепа.

Какво пишеш сега?
Предимно смешни неща за „Пощенска кутия за приказки“. Имам идея за нова книга, още не съм я започнала. Няма да е хумористична, ще е свързана с това как първото впечатление за хората лъже. Но нищо няма да издам повече.

Коя книга е на нощното ти шкафче?
Започнала съм да чета „Норвежка гора“ на Харуки Мураками, тъй като я отлагам от адски много време.  


Снимки в публикацията: Личен архив

Можете да поръчате „Новата прическа на Вики“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q1 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.

[ + ]