fb
ИнтервютаНовини

Лиз Нюджънт: Със „Странната Сали Даймънд” показвам един от най-големите страхове на жените

6 мин.
Снимка: "Еднорог"

Ирландската писателка и сценаристка Лиз Нюджънт гостува в България по покана на своите издатели от “Еднорог” дни след публикуването на романа ѝ у нас “Странната Сали Даймънд”. Именно той се превърна в най-продаваната книга в Ирландия за 2023 г., впечатлявайки читателите със своето изследване на последиците от едно мрачно минало, изпълнено с насилие. Прочетете разговора ми с авторката на „Стаено зло“, „Малки жестокости“ и „Загадката Оливър“.


Здравейте и добре дошли в България! Вече вероятно сте забелязали колко много фенове имате тук. Често когато говорим за крими и трилър жанра, даваме предимство на читателите от женски пол. “О, моята майка обича криминални романи / Съпругата ми е запален трилър фен”. Защо според вас повече дами клонят към този жанр?
Според мен като жени ние сме много по-интуитивни, много повече внимаваме, за да забелязваме знаците у другите, които подсказват за възможност за насилие. Когато една жена отива на среща – тя поставя себе си в рискова позиция, когато покани мъж в дома си – също, затова мисля сме по-внимателни. Разбира се, не всички мъже са склонни да причинят насилие, но това е знание, което жената трябва да придобие. 

Затова смятам, че жените са много по-внимателни в своето ежедневие, защото сме и физически по-крехки. А чрез криминалните романи добиваме знание. Учим се по своему какво може да се случи, какво ние можем да направим, как можем да предотвратим собствената си трагедия. 

Със “Странната Сали Даймънд” показвам един от най-големите страхове на жените – да бъдеш отвлечена, насилвана сексуално, изолирана и затворена с години. Да отнемеш нечия свобода, да откъснеш някого от семейството му, да го изнасилиш и принудиш да износи твоето дете, това е всъщност по-страшно и от най-жестокото убийство. Но в моите книги не описвам актове на насилие. В никоя от моите книги не бихте открили ярки описания на извършените престъпления. И въпреки това често чувам читатели, които възкликват: “Но Лиз, твоята книга беше толкова страшна, всичко беше толкова жестоко!”. 

Може би защото да си представиш насилието, когато то е загатнато, е по-страшно от това да го видиш в съзнанието си – описано в цялата си гротескност от автора. 
Именно, загатването на насилието, то кара въображението на читателя да си го представя по-страшно от всичко, което аз мога да напиша.

Лиз Нюджънт в София, декември 2024
Снимка: издателство „Еднорог“

Обикновено пишете от гледната точка на извършителя на престъплението. В “Странната Сали Даймънд” не е така. 
С тази книга влизаме в съзнанието на жертвата, но и не само. Тук не исках да навлизам в ума на извършителя – на някой, който е склонен да извърши нещо подобно, но не исках да водя и читателите си там. 

Трудно е да се определи кое е по-страшно от гледна точка на читателя – да бъдеш в ума на извършителя или да гледаш през очите на жертвата…
За мен не беше проблем да се поставя в главата на извършителите, когато пишех другите си психологически трилъри, но никой от техните герои не причиняваше сексуално насилие. Тук опознаваме насилника през очите на жертвата, отново – без детайли и ярки описания на причиненото от него.

Докато четях “Странната Сали Даймънд”, си спомних за “Колекционерът” на Джон Фаулз.
Именно! Това е една от книгите, които ме вдъхнови, както и “Стая” от Ема Донахю. И те са ужасяващи. Особено “Колекционерът”, защото героят не иска да насилва своята жертва, той иска просто да я притежава както притежава своята колекция от пеперуди. И интересното тук е, че обектът на неговото желание, дори вече да е част от извратената му колекция, никога няма да го пожелае, никога няма да го обикне. Нейното съзнание до края остана самовглъбено. 

Говорейки за съзнание – това на жертвата и на извършителя, как успявате да влезете в него? Какъв е процесът на писане – проучвате ли интервюта с хора, преживели подобни събития или извършили престъпления, или например гледате документални филми?
Опитвам се аз самата да се поставя в ролята на героите. Мисля си, “ако бях аз, какво бих направила?”. Правя това и с героите си жени, но и с мъжете.

И макар да казваме, че предимно дами четат криминални романи, в Ирландия много мъже четат моите книги, макар да го правят тайно. Едва когато Себастиан Бари сподели, че ме чете, много от тях започнаха да споделят, че те също харесват творбите ми. Някак мъжете получиха своеобразно “разрешение” да споделят това. 

“Моята съпруга чете вашите книги и много ги харесва” беше нещо, което често чувах, макар да знаех, че именно съпрузите са чели книгата ми. Сякаш бих си помислила нещо лошо за читателите си мъже… 

Радвам се, че споменахте Ирландия, защото това е страна, на която дължим някои от най-нашумелите в България автори в последните години – Кевин Бари, Колъм Тойбин, Пол Линч. Какво прави обстановката в Ирландия толкова благодатна за развитието на литературата и излизането ѝ извън границите на държавата?
Ирландия е много благосклонна към своите писатели – с данъчни облекчения, със спонсорски програми, дори със своето общество от пишещи и четящи хора. В страната има традиция на разказване на истории, която започва още през Средновековието, когато най-важният човек във всяко село е бил разказвачът. По-важен от знахаря, по-важен от религиозния лидер. Онези, които са пътували, за да разнасят новините, за да събират истории от други страни, завърналите се с истории от пътешествия – това са били хората, които наистина са били уважавани в своите малки общества. И това се е запазило и днес в някакъв смисъл.

Когато става дума за политики – има наистина много програми, които насърчават писането и издаването на книги, особено от млади хора. Разбира се, има и много млади хора, които не четат. Затова ако имах възможност за един ден да имам супер сили, бих мотивирала всеки родител да чете на своето дете. Именно асоциирането на четенето с любов, с родителска топлина, може да превърне децата в читатели за цял живот.


Книгите на Лиз Нюджънт, както и много други заглавия, част от тях намалени, можете да поръчате от Ozone.bg.