fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъсиХудожествени

В деня на сватбата пак ела… Из „ЛАМЯ ЕООД 3: Сблъсък“ от Марин Трошанов [откъс]

42 мин.

След като покори сърцата на читателите с романа си „ЛАМЯ ЕООД“, Марин Трошанов спечели и учениците от цяла България и бързо се превърна в един от рекордьорите на програмата „Писател назаем“. През есента на 2018 г. сагата „ЛАМЯ ЕООД“ ще намери своя завършек с третата книга от поредицата. Ако сте пропуснали първите два романа, побързайте да поправите тази грешка. Особено ако харесвате качествено градско фентъзи. 

В „ЛАМЯ ЕООД 3: Сблъсък“ най-после ще разберем развръзката и ще успее ли Станимир да победи древното зло и да поправи грешките от миналото. Специално за читателита на „Аз чета“ Марин Трошанов предостави нередактиран откъс от третия роман и една от илюстрациите, по които работи Веселин Чакъров. Потопете се в атмосферата на…

Бургас 1980 г.

Уловил вилицата с треперещи пръсти, Валери раздели тулумбичката на две и потеклият сироп образува гъсти локвички по дъното на порцелановата чинийка. Не отхапа. Потното пластмасово шише с боза също стоеше непокътнато на кръглата маса пред него. Беше решил да се почерпи с нещо сладко и да потуши тягостните мисли, обсебили съзнанието му. Ала апетитът все не идваше. Преглъщаше мъчително. Придържаше клюмналата си брадичка с длан, а ноктите му дращеха небръснатата поне от седмица буза. Очите му бяха вперени във витрината на сладкарница „Роза“ – мътни и невиждащи като на слепец. А навън, по улица „Ленин“ цареше цветното стълпотворение по случай 24 май – празничен ден, в който никой не търпеше да си стои у дома.

Бургас през 80-те (снимка: Oldburgas.com)

Зъбите на Валери изскърцаха, стиснати до болка. Той сключи вежди и дълбоки криви бръчки пролазиха по челото му като змийчета, изпълзели от дупката си в летен следобед. Беше минала повече от седмица, откакто се видяха в морската градина, за да му каже. Седяха на една пейка край достолепния бюст на Васил Левски. Апостолът на свободата се оказа единственият свидетел на разговора, макар и аскетичният му бронзов лик да излъчваше безразличие. Валери помнеше всеки детайл от срещата им – нейните топли зелени очи, по които играеха сенките на пърхащите над главите им листа, устните й, застинали в свенлива усмивка, жадни за целувките на друг и белите пръстчета, които докосваха ръцете му с лекотата на морски бриз.

– Димитър ми предложи – простичко каза Лилия.

– Какво? – Обезкървеното лице на Валери се изопна – студено и твърдо като статуята край тях. Едва сега обърна внимание на нежния сребърен пръстен, красящ ръката й.

– Поиска да се ожени за мен. Казах „да“.

– Но… – отрони той, усещайки как сърцето замира в гърдите му. – Аз мислех… нали… ние…

– Знаеш, че това между нас беше игра – кротко отвърна Лилия. – Никога нямаше да стане наистина…

Той се взираше в нея – объркан, омаломощен, нищожен. Очите му подгизнаха от напиращите сълзи, но Валери ги задържа, впрегнал в усилието последните си късчета воля.

– Хей… – промълви Лилия и приюти ръка в широката му длан като бяла лястовичка, сгушена в гнездото си. – Обещай ми, че няма да се сърдиш! Ти винаги ще си останеш най-скъпия ми приятел.

И преди да реагира, тя го прегърна – кокетно и обезоръжаващо. Така правеше винаги – още откакто бяха деца. Целуна го бързо по бузата и се разсмя тъй мелодично и безгрижно, че нямаше как да не бъде щастлив заради нея. Само, че не беше. Нито преди седмица, когато му сподели плановете си за сватбата, нито сега – в сладкарницата, докато потракваше със зъбците на вилицата по ръба на чинията, в която лежеше изтърбушената тулумбичка. Валери я избута настрани и се заслуша в надигащата се глъчка навън. Отдалеч долитаха монотонните удари на тъпан. Звукът се носеше по „Ленин“ и отскачаше от фасадите на сградите – нагнетяваше напрежение и туптеше като великанско сърце. А после от високоговорителите се разля химнът на българската просвета. Докато мощното хорово пеене огласяше улицата с „Върви народе възродени“ хората започнаха ентусиазирано да размахват малки флагчета – националния трибагреник редом до яркочервения цвят на партията.

Шествието взе да се точи покрай сладкарницата – учениците на Бургас преминаваха в безкрайни стегнати редици, вдигнали знамена, балони, портрети на възрожденци и плакати с образите на първоучителите св. св. Кирил и Методий. Но нищо сред пъстрата манифестация не се отличаваше тъй както огромните неизменни ликове на социалистическите вождове.

Валери не можеше да понесе оглушителния шум и минута повече. Излезе навън и се сля с приветстващата тълпа, тъкмо когато фанфарният оркестър на собственото му начално училище бодро маршируваше по улицата. Децата свиреха с издути бузи, сякаш налапали по две мандарини и лъскавите месингови тромпети блестяха на слънчевите лъчи. Младият мъж сви по една пресечка и продължи из плетеницата от улици в централната градска част, обърнал гръб на тържеството. Скоро от празничното шествие остана само ритмичен отглас, който избледня пред своенравния грак на чайките, плуващи из ветровитото майско небе.

Думите на Лилия не излизаха от главата му: „Това между нас беше игра… Никога нямаше да стане наистина…“ Сега действително изглеждаше като детинска задявка, ала само преди няколко седмици, той можеше да се закълне, че двамата са родени един за друг и съдбата им е отредила да създадат семейство. Родителите на Лилия живееха в някакво странджанско село, но я бяха изпратили да учи в Бургас при сестрата на майка й. Овдовялата леля Дафина – жена със скулесто лице и буйна черна коса – обитаваше близка до семейството на Валери къща. Преди да приюти племенничката си, единственото същество, което й правеше компания, бе злобната й болонка Чери.

Валери и Лилия бързо се откриха в игрите. Скитосваха до тъмно из квартала, караха колела, помагаха си с домашните и понякога тайно се целуваха в затънтените кътчета на морската градина. Въпреки че беше слабо момче с криви рамене, Валери два пъти се бе сбивал заради Лилия като единия път така го бяха подредили, че се прибра вкъщи със счупен нос. Излъга, че е паднал от велосипеда, ала се чувстваше тъй горд от мъжката си постъпка, че въпреки болките заспа с широка усмивка на уста. С доста мъки той завърши Икономическия техникум „Начо Иванов“ и после влезе в казармата. Съдбата явно се оказа немилостива, защото го командироваха в Грудово. Тамошното поделение заедно с тези в Елхово и Звездец образуваха „Триъгълника на смъртта“, където службата беше най-тежка и винаги се поддържаше висока степен на бойна готовност. Очакваше се при нужда войниците достойно да защитят родината от половин милионната турска армия поне до намесата на Съветския Съюз. Непрекъснатите наряди, учения и тревоги бяха смазващи за изнежено градско момче като Валери. Навярно издевателствата на старите войници и враждебно настроените офицери щяха да го прекършат, ако не бе открил с какво може да е полезен. Знанията, придобити в Икономическия техникум му помогнаха да поеме ролята на писар и един старшина му нареди да води отчет на всички продукти доставяни в кухнята.

Бургас през 80-те (снимка: Oldburgas.com)

Тъкмо тогава Валери осъзна, че е влюбен в Лилия. Образът й витаеше в мислите му и нищо не можеше да се сравни с удоволствието да получи писмо от нея. На обикновени карирани листи тя описваше с педантичния си наклонен почерк детайли от тривиалното бургаско ежедневие – вечеринка с приятели, поредната разправия с лелята, някоя и друга пакост на Чери. Когато най-сетне се уволни, първата му работа бе да види любимото си момиче. Приятелството им се възроди и те пак започнаха да се разхождат из познатите улици, изпълвайки ги със смеха си. От време на време Валери си открадваше целувка под звездното небе и макар нещата да не отиваха по-далеч, той бе спокоен, защото смяташе, че просто е нужно още време.

Баща му помогна да започне работа като счетоводител в Кабелния завод „Васил Коларов“ и Валери подходи с голямо усърдие към новите си задачи. Той вярваше, че щом осъзнае колко е съвестен и отговорен, Лилия ще свали всичките си защити и най-сетне ще отвърне подобаващо на обичта му. Само че времето минаваше, а срещите им ставаха все по-спорадични и кратки. На няколко пъти той я видя в компанията на атлетичен млад мъж и това го смути, но момичето небрежно подхвърли, че са просто приятели. Новият „приятел“ се казваше Димитър Сарафов, беше бургазлия и тъкмо завършваше Висшето военноморско училище във Варна.

Ако преди беше изпитвал смътна ревност към Димитър, сега, вече знаейки истината, чувството прерасна в неприязън. Валери си въобразяваше, че натрапникът е измамил Лилия, оплитайки я в мрежа от фалшиви обещания и лъжи. Вярваше, че ако направи грешката да го вземе за съпруг, тя неизменно ще е нещастна до края на дните си. Той трябваше да предприеме нещо. Само че какво? Колкото повече наближаваше датата на планираната за есента сватба, толкова по-съкрушително отчаяние го обземаше. През главата му минаваха какви ли не идеи. Обмисляше да пусне донос срещу Димитър, но се оказа, че дядо му Пенчо бил първа категория активен борец против фашизма и капитализма. Цялото семейство Сарафови имаха членски книжки и солидни връзки в местните структури на партията. Подобен опит изглеждаше не просто обречен на неуспех, но можеше да има далеч по-лоши последствия за самия Валери, чийто баща тайничко се надсмиваше на комунистическия строй и твърдеше, че на запад било къде къде по-хубаво. Дори мисълта за убийство не бе напълно чужда за изпълнения с горчиво безсилие Валери.

Той изгуби апетит и едва се хранеше. Докато попълваше безкрайните колони с числа в счетоводните книги на кабелния завод, немощната му ръка трепереше. Лицето му хлътна – болнаво и отпуснато като на мъртвец. Под очите му се появиха тъмни кръгове. Баба му Мария първа забеляза промяната. Веднъж тя го повика в сумрачната си ъглова стаичка и попита какво се случва:

– Всичко е нормално – троснато отвърна Валери. – Какво искаш да ти кажа? Просто напоследък съм уморен. Това е.

– Вале, не ме гледай, че съм стара – заяви жената и прикова към него воднистите си очи, които загадъчно проблясваха изпод жълтата забрадка. – Вашите винаги търчат нанякъде, все много заети. Не виждат ли, че страдаш… че душата ти е болна? Ала на мен можеш да кажеш. И тук ще си остане.

Валери обходи с поглед тесните стени, на които висяха икони и черно-бели портрети – лица на брадати светци, озарени от ореоли и лица на мъртви роднини, превърнали се в прах под земята – нереални, строги, обвиняващи. Той понечи да излезе, но ръката на баба Мария го улови за лакътя и го накара да седне. Изненада се колко е силна. Или може би сломен от нерви, недохранване и недоспиване той бе станал твърде слаб.

– Спокойно, бабе! – тихо каза старицата, готова да го изслуша.

И той се предаде. Разказа й, макар да му костваше много. Дишаше хрипливо, от време на време замлъкваше и после пак продължаваше.

– И какво да правя сега, бабче? – запита накрая. – Тя не ме слуша вече. Наумила си е да се омъжи за онзи Димитър. А аз я обичам. Тъй много я обичам, че цял живот не съм поглеждал друга. Чакам я откакто се помня. Нима трябва просто да я оставя да си троши главата? Не знам… Не разбирам защо стана така. Мисля, че ще взема да се убия, дано тогава проумее какво е сторила.

– Сакън, Вале! – възкликна баба Мария. – Само такива глупости не прави! – Тя постоя замислена, докато изведнъж очите й светнаха. – Виж сега, чувал ли си за Ванга?

– Какво? – озадачи се той.

– Има една жена в Петрич. Сляпа е, ала знае всичко. Навремето ако не беше тя, дядо ти Петко щеше да остане хром. Десният крак почна да го наболява, взе да куца, ей така от нищото. Лекари го гледаха, изписваха мазила, хапчета – кел файда. В един момент едва ходеше. Само тя му помогна… Иди, виж се с нея и чуй какво ще ти рече. Далечко е, ала ще попътуваш, хем да ти се проветри малко главата…

Валери не се колеба дълго. След като получи разрешение за отпуск, излъга родителите си, че е поканен да гостува на приятел, с когото са служили в Грудово. Единствено баба Мария знаеше истинската причина за неговото пътуване.

– И таз добра – зачуди се баща му. – Къде си тръгнал в тия жеги, след като морето е на крачка от теб? Защо не извика момчето в Бургас?

– Защото при него има планина – отвърна той.

Татко му махна с ръка, измрънка нещо под нос и счете въпроса за приключен.

На 22 юли, още преди слънцето да е изгряло, Валери се качи в експресния влак за София и локомотивната свирка оповести началото на неговото приключение. Опита да поспи, но вълнението му бе голямо, а седалката неудобна и сънят все не идваше. Когато слънцето се изкатери по небосвода и надзърна в зачервените му очи, той се отказа. Погледна завистливо останалите пътници, които похъркваха блажено, свалили обувки и изпружили крака с миризливи чорапи кой където свари, след което извади грижливо скътаната книга и се зачете в историите на Майн Рид. Докато се промъкваше сред буйната растителност от палми, лимони, пъпешови дървета и магнолии към крайбрежните чифлици на Ямайка, хората край него бавно се раздвижиха. Един другар с делово изражение прелистваше новия брой на „Работническо дело“, а някакъв пенсионер използваше вестника за подложка, над която шумно похапваше домати, суджук и сух хляб.

Рано следобед влакът пристигна в София и след дълго лутане, Валери успя да хване автобус за Петрич. Навярно погълнатата на крак кифла с мармалад, не го беше заситила или най-сетне сърцето му отново се изпълваше с плаха надежда, защото апетитът му се изостри и стомахът заръмжа. Въпреки това след три часа и половина клатушкане в задушния „Чавдар“ му се искаше да повърне. Замаян и облян в пот, той най-сетне слезе в Петрич и залитайки се отправи към къщата на баба Ванга. Завари тълпа, която тъкмо започваше да се разотива под зоркия поглед на един милиционер. Очукана ламаринена табела, закрепена с тел за ръждив стълб, канеше гостите на Петрич да нощуват в „туристическата спалня“ на улица Гоце Делчев 26. Валери се настани именно там – на тясно, твърдо легло в обща стая, където му правеха компания четиридесет годишна жена с болнаво лице и възрастна двойка. Всички бяха дошли да търсят помощ от сляпата гадателка. Оказа се, че повечето хора чакат да я видят с дни.

– Трябва да станеш много рано и да се запишеш в списъка – обясни му старецът, който се казваше Георги и хъркаше тъй гръмогласно, че Валери очакваше единствената картина в стаята да падне от стената. Въпреки това той веднага заспа – дълбоко и непробудно, а това не му се беше случвало от седмици насам.

Валери тъй съвестно последва съветите на хората настанени с него, че стана преди тях, изплакна лицето си в общата баня и изхвърча навън. Петрич още спеше. По стените на сградите се оттичаха хладни сенки, а от един просторен, зелен двор долетя кукуригане на петел. Слънцето тъкмо изпълзяваше иззад хоризонта – тъмножълт овал сред безупречната синева като вълшебната житена питка от приказката, която излязла от огъня, отърсила се от въглените и хукнала през голата нива, засипана с пресен сняг. Дори в този мъртъв час около къщата на Ванга имаше малка, но бързо нарастваща тълпа. Той си проби път сред хората и се записа в списъка. Името му беше в началото на пета страница.

Започна безкрайно чакане. Народът идваше по тъмно и се разотиваше късно вечер. Списъкът се подаваше от ръка на ръка, появяваха се и други списъци, избухваха разпри. Някои твърдяха, че е спешно да видят сляпата жена, защото едва се крепят, измъчвани от ужасни болести, други предупреждаваха, че били познати на еди кой си и нямало да чакат ред. От време на време наоколо се навъртаха милиционери, но се намесваха само в краен случай.

Марин Трошанов

През нощта Валери спеше с бучка захар под възглавницата, защото му обясниха, че е необходима на Ванга, за да надникне в живота му. На третата вечер мълчаливата жена с изпитото бледо лице, която бе заела отсрещното легло, се разкашля пронизително и повърна няколко пъти. Сутринта, когато Валери отвори очи, от нея нямаше и следа. През същия ден възрастното семейство дочака срещата с пророчицата и после двамата си тръгнаха умислени за Първомай. Други гости заеха местата им в стаята на туристическата къща. Те също искаха да видят Ванга. Валери търпеливо им даваше указания, така както по-рано бяха напътствали него. Всеки споделяше болежките и нуждите си. Той само подхвърляше, че искал да попита за нещо важно и много лично.

Валери успя да влезе при гадателката едва следобед на седмия ден. Върлуваше нетърпима жега и по врата му се стичаше пот.

– Помогни на детето, лельо Ванге – обади се някакъв мъж. – Болнаво е, все слабее. Много ни е страх.

– Имам парализа на гласните връзки – шепнеше немощна жена.

– Синът ми изчезна – извика друга през сълзи. – Къде да го дирим? Жив ли е?

Валери се бе нагледал на отчаянието и безсилието, които царяха сред неспирния поток от хора пред къщата. Той също бе изгубил надежда, че ще дойде неговият ред, когато внезапно един от приближените на Ванга прочете името му от списъка с висок, ясен глас. В първия момент, изтръпнал и зашеметен, Валери не реагира. След това решително си проби път, размахвайки ръка и когато се домогна до входната врата, мъжът го въведе в покоите на Ванга. Тя седеше зад дървена маса, а обрамченото й от черната забрадка лице изглеждаше съвсем бледо. Край нея бяха разположени саксии с ароматни цветя. През последните дни той я бе виждал да излиза на двора, да говори с хората и даже да ги овиква, ако нещо я раздразни. Но сега, щом се изправи пред нея, Валери осъзна, че едва се държи на крака. Сякаш душата му бе плод, чиито кори се разпукаха, потъмняха и окапаха. Почувства се тъй гол и уязвим.

– Дай, захарта! – нареди Ванга. Пръстите й опипаха малката бучка, щом Валери с плах жест я постави на масата.

Струваше му се, че нейният взор не зачита преградите на времето и пространството, които държаха в плен целия материален свят. Въпреки че на вид изглеждаше като простодушна селска жена, Валери застина смутен пред силата, която се излъчваше от пророчицата като необозрима вълшебна аура. Той бе чакал срещата с нея, изпълнен с вълнение, но сега главата му се замая и мислите забавиха ход.

– Откъде си! – запита Ванга.

– Бургас – отвърна и преглътна сухо.

– И що си бил толкоз път дотука?

– Искам да ми кажеш… за Лилия…

– Виждам я аз… хубаво момиче… тъмна коса, зелени очи… не е болна, ама много ке страда…

Валери трепна, сърцето му изведнъж се ускори и го изтръгна от вцепенението.

– Обичам я… много я обичам… – рече той. – Какво да направя?

Гадателката замлъкна. Слепите й очи се движеха под затворените клепачи, взиращи се в недоловими за човешките сетива измерения. Над лицето й падна тъмна сянка и тя сбърчи вежди в строга, недружелюбна гримаса:

– Нищо няма да правиш! Нищичко! Чу ли? На друг е наречена. Ще стане беля…

Валери скрепи пресъхнали устни, усещайки как за пореден път надеждите му рухват като ронливи пясъчни кули, пометени от морска вълна. В него се надигна притаен гняв.

– Не мога да я оставя – отсече той.

– А, не можеш! – сопна се Ванга. – Виждам иде лошо… лошо-о-о! По чужди жени ке ми ходи! Махай се, не си за тука!

Валери се изправи, зачервен и настръхнал като таралеж. Затова ли пропътува шестстотин километра? За да му зашлевят поредния шамар. Главата му пулсираше от ярост, обида и унижение.

– Значи има начин – изрече с пресипнал глас. – Трябва да ми кажеш. Как да я спася?

– Остави я! Остави я, инак много ке страдате… и вие… и други…

Илюстрация на Веселин Чакъров от „ЛАМЯ ЕООД 3“

Пътят назад бе далеч по-мъчителен и подтискащ от идването. Мрачни мисли се надбягваха в съзнанието на Валери като диви черни коне. Влакът, напечен от косите слънчеви лъчи, се движеше по релсите с монотонно клатушкане. Нито гледката на зелените възвишения, приютили китни селца в полите си, нито екзотичните приключения на Майн Рид, нито дори седящата срещу него чаровна другарка, която пътуваше с намръщената си баба и му хвърляше любопитни погледи, помагаха на младия мъж да се почувства по-добре. Разочарование и огорчение разяждаха сърцето му сякаш някой садистичен зложелател го ръсеше с димящи капки жълта отрова.

– Да не си болен? – запита майка му, когато се прибра вкъщи.

– Не, всичко е наред. Просто съм много уморен – унило измънка Валери.

– Нищо, нищо… като се върнеш в завода, хубавичко ще си починеш – язвително подхвърли баща му.

Само че нямаше как да заблуди тъй лесно баба Мария. Тя го привика на разпит в стаичката си и не го остави на мира, докато не изкопчи подробностите за пътуването и срещата с Ванга.

– Навярно е най-добре да се откажеш – заключи възрастната жена, клатейки замислено глава. Щом Ванга така е рекла.

Само че Валери не изглеждаше готов да се примири с поражението. Грубите черти на костеливото му лице бяха разтеглени в ядовита гримаса, а в очите му горяха непокорни пламъци. Вместо да го подтикне към примирение, предупреждението на гадателката го изпълваше с още по-мрачна решителност. Баба Мария осъзна, че той не спира да търси изход. Като негов единствен съюзник тя се луташе между нуждата да го вразуми и желанието да му помогне в неравната борба за сърцето на Лилия. Не понасяше да го гледа как се самонаказва, подлагайки тялото си на същите лишения, които измъчваха душата му. След дълго колебание тя реши да сподели една последна възможност:

– Знам и друга жена… съвсем наблизо… тука в Бургас. Казват, че разваляла магии и умеела разни работи. И добро съм чувала, и лошо…

– Защо не започна направо с нея? – изнегодува Валери.

– Защото не съм сигурна, що за дарба има.

– Какво да направя?

– Ще ти намеря адреса. Потърси я. Говори с нея. Ама ако ти каже същото, вече край. Трябва да приемеш нещата, както са.

Бургас през 80-те (снимка: Oldburgas.com)

Жената се наричаше Емилия и живееше в една от тесните пресечки на улица „Девети септември“. Валери се отправи натам в късния следобед на следващия ден, когато улиците дремеха опустели заради жегата. Къщата бе стара, но добре поддържана – с фасада в мек теменужен цвят, украсена с бели инкрустации. Стълбището се оказа приветливо и хладно. Разтворени прозорци с напукана дървена дограма гледаха към вътрешно дворче, обрасло с жилава трева. Сред него се извисяваше чепата слива, а в клоните й се спотайваха дребни неузрели плодове. Той се качи на последния трети етаж и задържа показалец върху кръглия бутон на електрическия звънец. Из смълчаното стълбище се понесе приглушен звън, последван от тягостна тишина. Валери очакваше да чуе шепота на чехли, прокашляне или пък ожесточения лай на някое от онези дребни кучета, които самотните възрастни дами толкова обичаха. Вместо това долетя дрезгав глас, сякаш през цялото време стопанката бе дебнала зад вратата:

– Кой е?

– Не се познаваме – смотолеви Валери. – Баба ме посъветва да Ви потърся. Мисля, че може да ми помогнете.

След кратка пауза вратата се отключи и той надникна в сумрачното антре, където го очакваше самата Емилия – около седемдесет годишна, дребна жена с бяло напудрено лице и коса, боядисана в плътен вишнев цвят. Леко накривени, възголеми очила с дебели рамки се мъдреха на щръкналия й нос. Беше облечена в бежаво горнище без ръкави и пола с убити сиво-кафяви цветове. В първия момент Валери видя сред шарките нагънати сухи листа, но когато очите му привикнаха към тъмнината, откри че са просто неясни, безформени абстракции. Емилия го огледа преценяващо и мълчаливо, след което го удостои с гостоприемството си.

– Влез де, влез! – покани го тя. – Кафе искаш ли?

– Ами… може… благодаря…

Докато се събуваше, Валери забеляза в дъното на коридора фототапет с буйни гори, който заемаше цялата стена. Емилия го въведе в просторна стая и му предложи място на кръгла маса, покрита с плетено каре. Той видя около прозорците и остъклената врата към терасата саксии с високи бодливи кактуси и непознати за него цветя, които излъчваха особен опияняващ аромат. От едната страна се издигаше масивна библиотека, а срещу нея бе разположено ниско легло с карирано покривало. Отгоре му имаше десетки кукли, облечени в цветни рокли. Малките им пластмасови устнички бяха кокетно извити, сякаш раздаваха сочни целувки на целия свят. Косите им падаха на гъсти вълнисти снопове около розовите скалпове. Те го наблюдаваха с изцъклени пъстри очи под извитите черни мигли. Валери потръпна и бързо извърна поглед. Междувременно Емилия се появи с порцеланова чашка кафе и захарница, в която се въргаляха няколко четвъртити кафеви бучки. След злополучната среща с Ванга, той предпочете да не ги докосва.

– Кажи сега! – подкани го жената. – Как искаш да ти помогна?

– Чух, че имате дарба… разваляте магии… – неуверено захвана Валери.

– Хм – дискретно се подсмихна Емилия. – Ми че ти вярваш ли на такива неща, бе момче?

Той сконфузено замълча.

– Хайде, хайде! Да не са ти направили магия?

– Минавало ми е през ума – въздъхна.

– Усещам, че имаш голяма болка – рече тя с по-мек, окуражителен тон. – Кажи, пък да видим!

Валери започна да разказва, а Емилия слушаше заинтригувано, кимаше и посръбваше кафе. Постепенно той се успокои. Втренчените очи на куклите вече не го тревожеха. Привикна с особената мирзма в апартамента и се отпусна. Нуждаеше се от напътствие и подкрепа… нищо повече… Вече беше убеден, че ще ги получи именно тук…

– И си ходил при Ванга? – разсмя се Емилия. – Аз не знам тая селска врачка да е помогнала на някого.

– А ти можеш ли? – промълви Валери, неволно зарязвайки уважителната форма. Тази жена започваше да му се струва добронамерена, всеотдайна и някак близка.

– Ако ясно ми кажеш какво точно искаш, може и да помогна. Няма невъзможни работи на тоя свят, от мен да го знаеш.

– Лилия трябва да осъзнае колко много я обичам. Животът ми няма смисъл без нея. Винаги сме били неразделни.

– Да, ама тя си иска другия, нали така?

– Онзи Димитър – потвърди Валери и само при мисълта за неговия съперник кръвта нахлу в лицето му. – Не знам откъде се появи тая отрепка. Лилия няма работа с него. Тя заслужава много повече…

– А ти имаш ли нещо на Димитър – предмет, който е докосвал, снимка, каквото и да е?

– Откъде да имам? Не ми е близък. Нито съм говорил с него, нито искам да го знам.

– Опитай да ми донесеш нещо негово! Можеш ли?

– Защо ти е? – попита Валери, изпълнен с неясни съмнения. – Какво ще правиш?

– Думите ти ме докоснаха – с кротък и състрадателен тон подхвана Емилия. – Ти наистина заслужаваш това момиче. С толкова обич говориш за нея. При мен са идвали много злобни и дребнави хора, с гнили души. Ти не си такъв. Само че не можеш да водиш тая борба сам. Трябва ти помощ, за да грабнеш мечтите си.

– Наистина ли можеш да помогнеш? – гласът на Валери затрепери от вълнение.

– Нали ти казах, че няма невъзможни неща, мило момче. Стига да копнееш силно и искрено… с цялото си сърце…

Художниците Петър Станимиров (дясно) и Веселин Чакъров (ляво)

Още същата вечер Валери посети Лилия. Не се бяха виждали скоро и момичето се озадачи от появата му. Застанала на прага, облечена в неугледни домашни дрехи, с пусната рошава коса и без грим, тя изглеждаше тъй красива. Докато светлината на умиращия ден бавно се отцеждаше сред пяна от розовожълти облаци, зелените й очи излъчваха мека уютна топлина. Чери се появи зад нея, увлечена във въртеливи подскоци и радостен лай.

– Значи все още не си ме забравил – заяде се Лилия.

– Все още не – отвърна Валери, скривайки вълнението си. – Какво правиш?

– Тъкмо вечеряме. Искаш ли да влезеш?

– Ами… май не е много удобно… Ще намина друг път…

– Глупости! Всъщност не си ли гладен? – запита тя с внезапен ентусиазъм. – Леля ще се зарадва, ако вечеряш с нас.

– Не съм гладен… Само исках набързо да те видя…

– Добре, но трябва да ядеш повече – каза Лилия след бърз критичен поглед. – Много си отслабнал. Хайде, влизай!

Тя го покани в първата стая вдясно, където беше малкото й царство. На стената имаше красив цветен плакат от Летните олимпийски игри с надпис „Добре дошли в Москва“ и постер на облечен в сатен гологлав певец с дупка между зъбите, който се казваше Стив Бендер. Куклите и играчките отдавна бяха скрити под леглото, но най-значимата реликва – грамофонът – все още стоеше на централна позиция, обграден от хризантемите на леля Дафина. Плочите с детски приказки бяха сбутани зад новите албуми на Лили Иванова, Емил Димитров, Щурците и Тоника.

– Откъде имаш тези съкровища? – заинтересува се Валери.

– Митко ми ги носи – гордо отвърна Лилия и той съжали, че е попитал. После обаче съобрази, че това му дава повод умело да насочи разговора в посоката, която желаеше.

– Така и не го видях този твой Митко – въздъхна с престорено съжаление Валери.

– Глупости, нали ви запознах – изпротестира момичето.

– Не помня. Покажи ми го! Мисля, че все пак е редно да знам, за кого смяташ да се жениш.

Тя се усмихна и измъкна една малка портретна снимка измежду плъзгащите се витрини на секцията с чашите от виенско стъкло. Подаде я тържествено, а любопитният й поглед искаше да проследи всяка промяна в изражението на Валери. Той си придаде нехаен вид, когато се взря в снимката. Димитър имаше хубаво лице, на което грееха уверени сини очи. Моряшката униформа и късо подстриганата руса коса подсилваха студения им блясък. Валери върна снимката на Лилия и тя грижливо я постави на мястото й.

– Е, какво ще кажеш? – запита го с нескрито вълнение.

– Еми, добре изглежда… И все пак… Сигурна ли си, че той е човекът?

– О, да, да! Страхотен е, Вале. Убедена съм, че ще станете много добри приятели.

– Най-много искам да си щастлива. Нали знаеш?

Лилия скочи и го прегърна.

– Толкова се радвам, че приемаш нещата така. Ти си страшно добър.

Валери отвърна на прегръдката, неловко усещайки втвърдяването между краката си. Той отдръпна момичето и започна уж разсеяно да обикаля напред-назад из стаята. Отвличаше вниманието на Лилия, подхващайки една или друга тема. Настойчиво я молеше да му показва разни неща. В един момент, докато тя ровеше за някаква плоча, той с бързо безшумно движение измъкна снимката на Димитър и я пъхна в джоба си. Въздъхна, изпитвайки облекчението на крадец, тъкмо разкрил комбинацията за достъп до банков трезор. Сега вече искаше да си тръгне, преди Лилия случайно да забележи липсата на безценната вещ.

– Тази ли искаше да чуеш? – надигна глава момичето, държейки оранжевата плоча „Вечен кръстопът“ на обещаващата група Сигнал.

Група „Сигнал“

– Да, но май ще трябва да я оставим за друг път – оправда се Валери и посочи кръглия будилник „Слава“, чиито стрелки тъкмо се бяха заковали на 21:30. – Изобщо не съм усетил колко бързо тече времето.

– Сигурен ли си? Може би има време за една песен. „Вятърът“ ми е любима.

– Пак ще дойда – смигна той.

Докато разменяха последни думи пред външната врата, внезапно се появи леля Дафина. Лицето й се очертаваше мъртвешки бледо сред буйната черна коса, а тънките безкръвни устни, които обичайно блестяха с цвят по-ярък от червеното на светофара, мърдаха и се кривяха, сякаш зъбите й не можеха да сдъвчат жилаво парче месо.

– Лиле, иди, моля те, да видиш, дали не съм забравила котлона включен! – рече с бездушен глас й постави костеливата си ръка върху рамото на момичето.

– Ами, аз само да изпратя Валето…

– Не се безпокой, аз ще го изпратя – повели жената и тръсна глава. Валери преглътна и си представи как от косата й се разлитат кресливи гарги, до този миг задрямали сред усуканите къдрави косми.

– Добре тогава – сви рамене Лилия, целуна го бързо по бузата и махна за довиждане.

– Ами… – замънка Валери. – Приятна вечер, лельо Да…

– Виж какво, моето момче – подхвана високата страховита жена, щом останаха сами, пронизвайки го с очи по-тъмни от зърна кубинско кафе. – Остава съвсем малко до сватбата ла Лилия.

– Да… аз…

– Надявам се, че като добър приятел си истински щастлив за нея. Аз много харесвам Димитър. Той е достоен млад мъж с голямо бъдеще. Знаеш ли, че един ден ще стане капитан на кораб?

Валери открехна неуверено уста, но пред нея изникна дългият и остър като ледена висулка показалец на леля Дафина.

– Чакай малко, не съм свършила. Нали са ти казвали, че възрастните не бива да се прекъсват? Сега е шансът на Лилия да си уреди живота. Тя трябва да е много спокойна преди сватбата. Нищо не бива да я разсейва. Най-добре я остави на мира известно време. Да не се напряга със странични работи. Пък и скоро ще е семейна. Не е редно да се вижда с други мъже. Комшиите слухтят, говорят… Нали виждаш какви са хората?

Лицето на Валери поруменя и брадичката му затрепери. Искаше му се да закрещи, да удари тази проклета дърта вещица, която хладнокръвно и ехидно пръскаше отрова, мляскайки с раздвоения си език. Никой не се интересуваше от чувствата му към Лилия и обичта, която бе готов да раздава, докато сърцето му се изцеди и свие като смачкано гроздово зърно. Той беше служил с останалите отрепки в „Триъгълника на смъртта“ и доскоро бе изпълнен с простодушна гордост, че работи в кабелния завод. Но пътешествията и красивите момичета бяха отредени за такива като Димитър – потомък на партизани, роден под щастлива червена звезда.

– Надявам се, че много добре ме разбираш… – продължаваше да каканиже леля Дафина, само че Валери не пожела да изслуша докрай нейната пледоария.

– Трябва да тръгвам – отрони с половин уста, завъртя се на пета и изчезна в летния здрач.

Усети се, че тича като малко момче, едва след като съседската къща бе останала далеч назад. Забави ход и продължи с твърда уверена крачка към апартамента на Емилия. Много бургазлии се разхождаха по главната улица и се наслаждаваха на хладния бриз, а нощта прииждаше, мятайки над града мрачното си було.

Когато стигна, навред цареше пълна тъмнина. Мекият теменужен цвят на триетажната сграда преливаше в сиво-черно. Малка птичка пляскаше с криле над улука, опасващ скосения керемиден покрив. Валери реши, че може да е прилеп, но мисълта прехвърча само за миг в съзнанието му и се стопи сред огнения въртоп от емоции, които го измъчваха. Щом натисна широкия пластмасов ключ, из стълбището се разля бледа светлина. От електромерите на приземния етаж се носеше досадно жужене, а едра пеперуда, вмъкнала се през незнаен процеп, полетя хаотично, мятайки луди сенки.

Този път дори не му се наложи да почука. Когато се домогна до площадката на третия етаж, видя, че вратата към апартамента на Емилия е открехната.

– Хей! Има ли някой? – с пресипнало гърло запита Валери, смутен от ледения повей, внезапно облизал плътта му. Сърцето продължи да бие яростно в гърдите му, ала гневът бе заменен от странна боязън.

– Влизай, влизай! – подкани го нетърпелив глас, долитащ от дълбините на апартамента. – Очаквах те.

Чу се изщракване и стълбищното осветление угасна. Валери бавно пристъпи прага и пръстите му зашаваха по стената, търсейки ключа за лампата в антрето. По коридора към него се засили прегърбена фигура. Той изпадна в необясним пристъп на паника и ръката му закръжи с резки, начупени движения като пленената нощна пеперуда. Напипа проклетия ключ и светна лампата, тъкмо когато създанието, бързащо към него, щеше да го докопа. Пред объркания му поглед изплува сбръчканото лице на Емилия с устни плувнали в лепкаво вишнево червило. Без очилата ирисите й проблясваха с хищен жълт оттенък .

– Какво ми донесе? – запита рязко и затвори вратата на апартамента.

Валери извади снимката от джоба си. Ръбчетата й се бяха понамачкали, но сладникавото лице на Димитър си оставаше непокътнато. Ноктестата ръка на Емилия се пресегна и грабна снимката. Жената се взря в нея с преценяващ поглед и накрая кимна доволно.

– Ще свърши работа…

– Но как? – запита Валери възвърнал самообладанието си.

– Я по-добре ти ми кажи, искаш ли Лилия да осъзнае грешката си? Кой я заслужава повече? Ти или Димитър?

В съзнанието на Валери изплува образа на леля Дафина, която му обясняваше с лукавия си натрапчив глас как трябва да забрави своята едничка любов и тихомълком да отстъпи, за да не помрачи сватбата с онзи навлек. Кухата патетика, с която коварната кокалеста жена обрисуваше живота на Лилия и бъдещия капитан на кораб го отвращаваше до болка. Гневът се завърна и попиля другите емоции като сухи листа, завихрени от ураган.

– Най-добре изобщо не споменавай името му – изсъска Валери.

– Само че след няколко седмици двамата ще минат под венчилото – изтъкна Емилия. – Той ще бърза да я забремени, преди да отплава. И в редките случаи, когато виждаш Лилия, тя ще носи в утробата си неговото дете…

При самата мисъл стомахът му се обърна и треперещите му пръсти се впиха в стената, напрегнати и присвити като краката на паяк.

– Нищо ли не може да се направи? – попита с оголени зъби.

– О, напротив, може… Нали затова дойде при мен… Ала готов ли си да платиш цената, за да бъдеш с нея?

– Всичко! – почти извика Валери. – Всичко съм готов да платя…

– Сигурен ли си? Това ли искаш наистина? Обичта на Лилия?

– Да… да… помогни ми… ако има и най-малък шанс… моля те…

Тя го стисна за рамото с изненадваща сила и впи очи в неговите.

– Чух те… Върви сега и поспи! В деня на сватбата пак ела! Разбра ли?

Валери кимна и се завъртя към вратата. Зави му се свят и за малко не падна по стълбите…

„В деня на сватбата пак ела…“ – отекваха в главата му последните думи на Емилия.

Но сватбата така и не се състоя. Една неделна утрин в началото на септември Димитър отиде да поплува. Слънцето приличаше на огнена дупка в синкавата небесна тъкан и кротките морски вълни го отразяваха с игрив блясък. Дори в този ранен час на плажа имаше ранобудни бургазлии. Едни копнееха за гальовното докосване на първите слънчеви лъчи, други наблюдаваха как кучетата им тичат волно из пясъка.

Както всеки път Димитър бавно навлезе във водата и изчака кожата му да привикне с хладния допир. После се потопи до шия и заплува към яркооранжевата пластмасова шамандура. Лесно я остави зад себе си, защото морето бе спокойно и тъй приканващо. Направи широк кръг и понечи да се върне към брега. Изведнъж цялото му тяло се схвана. Парализираните крайници отказваха да се подчинят и той отчаяно се помъчи да възвърне контрол над тях. Напразно. Сякаш към краката му бяха привързани невидими тежести, които безмилостно го затеглиха към дъното. Обзе го паника. Очите му, разширени и кръвясали, трескаво потърсиха други плувци наоколо. Понечи да извика, но в устата му нахлу мазна солена вода. „Да не би… нещо със сърцето“ – премина през главата му трескава мисъл. Поиска да стигне шамандурата. Ако се вкопчеше в нея, щеше да се задържи над повърхността. Ала тялото продължаваше да не го слуша. С втория си опит да извика издаде неясен гъргорещ звук. При третия осъзна, че главата му е под водата.

Около два часа по-късно вятърът се усили и пъргавите вълни изхвърлиха трупа на Димитър досами брега. По това време на плажа имаше много повече хора и едно момче, което първо видя безжизненото тяло, се развика с цяло гърло. Насъбраха се неколцина мъже и бързо го измъкнаха от водата. Повикаха спасителя, а той се обади на бърза помощ и милицията… Докторите просто констатираха смъртта.

Лилия беше смазана, а в първия момент Валери не можа да повярва какво се е случило. Той отказа да приеме, че действията му имат нещо общо с трагичното събитие. „Просто съдба“ – повтаряше си непрекъснато, докато забрави, че изобщо е срещал жена с името Емилия. Удобно заобикаляше улицата, където живееше възрастната дама, а щом години по-късно случайно попадна там, с удоволствие забеляза, че сградата е разрушена и на мястото й се готвят да строят нова кооперация. Той запази тайната до последния си дъх и никой, дори баба Мария, не узна за снимката и истинския му разговор с Емилия.

Валери насочи енергията си в друга посока – беше неотклонно до Лилия през цялото време след смъртта на годеника й. Тя дълго плачеше на рамото му, докато една вечер сълзите й преминаха в страстни целувки. Леля Дафина не беше особено доволна от развоя на събитията, но така и не изрази отношението си на глас. След известно време Димитър Сарафов, който се удави, преди да стане капитан на кораб, излиня като далечен спомен и Лилия най-сетне откри щастието си в прегръдките на Валери. Ожениха се, а година по-късно съдбата ги дари с прекрасно момиченце. Кръстиха я Мая – като малката пчеличка от анимационния сериал и книжката на Валдемар Бонзелс.