Внимание, Нийл Геймън дърпа психоспусъка!

Любимата ми реплика от филма „Южнячки“ (който няма абсолютно никаква връзка с книгата, за която пиша, но нейсе) e: Fried chicken just tend to make you feel better about life. Не знам защо, но фразата се запечата в ума ми и имам навика да я прилагам към специални неща, които ме карат да се чувствам наистина добре. Едно от тях, разбира се, е Нийл Геймън.

Геймън е като пърженото пиле – животът изглежда много по-привлекателен, когато е наоколо (и в големи количества). Малко е странно, разбира се, защото историите му са шантави, мрачни и смъртоносни, та на теория би трябвало да те плашат или поне смущават, да ти е някак некомфортно и страшно от тях. На мен обаче Геймън ми носи само и единствено щастие. Другата отявлена геймънофилка в екипа на „Аз чета“, естествено, е Мила Ташева. Мила е съвестен фен – колкото повече Геймън чете, толкова по-критична става към творчеството му, следи го да не се отпуска и не му прощава фаловете.

Аз, от друга страна, съм далеч по-хрисима към любимците си. Мрънкам си, ако нещо тяхно не ме удовлетворява, но в крайна сметка просто се радвам, че пишат, че ги има и че имам възможност да ги чета. Толкова са семпли нещата в моите очи. Особено пристрастна съм към Геймън, защото е първият ми любим автор – може да се каже, че до голяма степен точно той е оформил литературния ми вкус. Никой от последвалите го не може да го измести от този пиедестал.

Изтривам си сантименталните сълзички и най-сетне почвам да ви разказвам за „Внимание, психоспусък!“ (изд. „Бард“), последния сборник с най-пресни разкази на Геймън. Отново събирани от кол и въже, от антологии, списания, сцени, телевизори, килери, тавани и хладилници истории, плюс поетичните парчета, към които повечето читатели на Геймън изпитват от лека към интензивна неприязън.

Първите няколко разказа са толкова силни, че почваш да се чудиш на коя планета на блаженството си попаднал. Сериозно, не преувеличавам. „Лунен лабиринт“, „Работата с Касандра“, „В морето, дето слънце не огрява“, великолепният „Истината е пещера в черните планини…“ (най-доброто в целия сборник, ако питате мен), „Календар от приказки“ (в частност „Октомври“) дават невероятен старт на книгата.

Втората ѝ половина не е толкова помитаща, по-скоро навлиза в странните кътчета от въображението на Геймън, където бродят извънземни, психеделични същества и чиста проба ненормалници. От тях особено красив ми се стори „Завръщането на слабия бял дук“. Финалът е класически, ознаменуван със страхотна история за Шадоу от „Американски богове“. Имам чувството, че бедният Шадоу от години си върви към Америка и постоянно си навлича огромни неприятности по пътя. Нямам търпение да разбера какво ще го посрещне, когато най-накрая се завърне.

Геймън си е Геймън – винаги е на високо ниво, дори там, където не е в най-добрата си форма. Ухажва фантазията ти, разсмива те с бисери, потапя те в уютно дъждовно настроение и след няколко рунда с неговите книги умът и пръстите почват да те сърбят за бял лист. Класата на добрия писател винаги си личи, а тази на Геймън витае някъде до висините на облаците, където май пребивават повечето му хрумки.

С Мила неведнъж сме обсъждали бъдещето на Геймън като писател, задавайки си няколко напрегнати въпроса. Изживява ли творческа криза на средната възраст? Ще напише ли някога друг умопомрачителен като „Синовете на Ананси“ роман? Ще си лежи ли удобно върху сборниците със стари разкази до края на живота си? Пише ли му се изобщо? След „Внимание, психоспусък!“ осъзнавам, че всъщност не ми пука. По-точно – не ме е страх от отговорите. Може Геймън до края на живота си да не прави нищо друго, освен да обяснява колко мрази думата moist (и да изтрещява с Аманда Палмър, срещу това също нямам никакви възражения) и пак ще го обичам. Заслужил си го е. И продължава.

Нийл Геймън е любимец на екипа на „Аз чета“ и при нас можете да прочетете ревю за почти всяка негова книга, издавана на български – „М като Магия“, „За щастие, млякото“, „Океан в края на пътя“, „Дим и огледала“, „МеждуСвят“, „Никога, никъде, никой“, „Книга за гробището“, „Момчетата на Ананси“, „Коралайн“ и „Добри поличби“

Още ревюта за „Внимание, психоспусък!“ пък можете да намерите в „The Dark Corner“, „Под моста“, „My Life“ и „ЛаИвзСтайл“.