fb
ИнтервютаНовини

Ян Новак: Историята на Затопек е за малкия човек, който побеждава голямата система

16 мин.

Кой е Емил Затопек? Революционер в областта на тренировъчните методи и дългогодишен ненадминат притежател на световни и олимпийски титли и рекорди. Най-впечатляваща обаче е етиката му на атлет. Той печели популярност с човечността, добронамереността, откритостта, великодушието и джентълментското си поведение на терена. Ненапразно е обявен от списание Runner’s World за най-великия бегач на всички времена. За него Отакар Машек, издал графичната новела „Затопек“ в Чехия, заявява: „Името Затопек се превърна в синоним на понятията скорост, издържливост, ефективност, надеждност, боен дух и сила на волята. Не бих се учудил, ако един ден го видим в речниците като нарицателно за всички тези термини“.

Съвместният проект на писателя Ян Новак и художника Яромир 99, осъществен от издателствата „Арго“ и „Пасека“ с подкрепата на Чешкия олимпийски комитет, проследява пътя на Емил Затопек (1922-2000) от малкото градче Копршивнице до олимпийския стадион в Хелзинки, където през 1952 г. забележителният атлет печели три златни медала, подобрявайки олимпийските рекорди в бягането на 5 000 и 10 000 метра и в маратона. На български книгата издава „Жанет 45“ в превод на Васил Самоковлиев.

Ян Новак гостува в България в рамките на празненствата по повод „100 години чешки комикс“ с подкрепата на Чешкия литературен център към Моравската библиотека в Бърно. Посоката на интервюто ми с него беше предопределена от интересите ми към екстремните спортове и книгите за тях. Сами ще разберете каква е перспективата на авторите на проекта, а след това ви препоръчвам да си вземете „Затопек“ и да се насладите на умелото вплитане на визуалност и текст.

Кой е Ян Новак? Как ще се представи за нашите читатели.

Аз съм чешко-американски писател. В момента пиша на чешки. Мисля, че това е всичко.

Разгледах няколко други ваши книги, включително първия ви сборник с разкази. Впечатлението ми е, че основната линия на заниманията ви е документалистиката.

В тази книга (първата ми) има елементи на документалистика, но сърцевината ѝ е художествена: кратки разкази, свързани с живота ми в Чикаго. Добавката са есета и други документални истории, които писах, докато живеех в Чикаго. Например „Как минах от чешки на английски“, за чикагския блус и др.

Как от тази книга се стига до графичния разказ?

Написах сценарий за филм и понеже се страхувах, че продуцентът ще го открадне, си дадох сметка, че сценарият е много близък до либрето на графичен роман. И реших да превърна сценария в графичен роман, за да си защитя правата. Прагматична цел (смеем се).

А как избрахте точно Затопек?

Сблъсках се с тази история, която е страхотно кинематографична. Човек, изправен сам срещу системата. Малкият човек, който побеждава голямата система – институциите. Един невероятен сюжет.

Разкажете това, което е останало зад кулисите. С какви трудности се преборихте и кое бе водещото при подбора на снимките, послужили като основа за илюстрациите? Има ли скрита символика в избора на цветовете – комбинацията от черно, синьо и червено?

С Яромир 99 изпихме много голямо количество бира. Дадох му сценария си, като го разбих на малки парчета, които ми се струваше, че са съобразени с персонажите и могат да бъдат пресъздадени. Той нарисува на ръка ранни скици в една тетрадка с 200 страници. Последната страница (целувката на Дана и Затопек на олимпиадата през 1952 г.) използва и за последния образ от книгата. Ако тетрадката беше по-голяма с 50 страници, тази история също щеше да е по-дълга.

Беше ми интересно да видя как моите идеи се превръщат в образи, как Яромир 99 използва близостта на страниците, как развива динамиката и променя времевата структура чрез разгръщането им. Бях доста наивен читател и се изненадах приятно, щом видях как историята се преобразява във визуален разказ. Яромир 99 избра тези цветове, защото се вдъхнови от плакати от 50-те години и искаше да възпроизведе тази естетика. След това празнувахме.

Питам, защото обичайната естетика в книгите на Яромир е черно-бяла, а тук е цветен.

Тук на флашка нося следващата ни книга, която е черно-бяла, тук-там с цвят и ще излезе след месец.

Художник: Jaromir99

С какво смятате, че визуалният разказ обогатява историята за личността на Затопек?

Почти всички стари книги за Затопек са издадени през комунистическо време. Историята, която е в сърцевината на това издание, е за противопоставянето срещу комунистическата система, така че преди не е било възможно тя да бъде разказана.

Затопек живее в динамични времена, властта няколко пъти се сменя. Преживява натиска, който му оказват работодателите, семейството, военните. Смятате ли, че политическите условия, при които се развива като атлет, са повлияли на психиката и издръжливостта му?

Мисля, че Затопек става бегач по случайност. Не е искал да бяха и го принуждава шефът му във фабриката. Струва ми се, че дори и в наши дни, в различна политическа система, ако шефът му го беше принудил да тича, резултатите му щяха да са същите. Може би щеше да кара скейтборд.

Искате да кажете, че това е негова природа, характер, личност?

Да, при него нещата идват от сърцето му.

На втори план в романа тече историята за доктор Халуза, първият му и единствен треньор, разжалван от комунистическата партия. Какво се случва с живота му? Знаел ли е Емил за участта му, реагирал ли е?

Не, Емил не прави много за него. Доктор Халуза е бил много харизматична и влиятелна личност в града, затова са искали да стане член на комунистическата парти. Той отказва. Започва серия от разпити, а след това го вкарват в затвора, въпреки че е напълно невинен. Затопек знае, но не прави нищо. Това обаче е често срещана ситуация в онази епоха – не мисля, че е могъл да повлияе сериозно на случилото се. След като Халуза е освободен от затвора, според съпругата на Затопек той му помага да си намери работа. Идеята за промяната на бягането, за интервелната тренировка, е именно на Халуза.

В книгата има и друга история – с Йогурт, на който Затопек успява да съдейства, да го подкрепи. Задавам въпроса за Халуза, защото ми се струва, че има сблъсък с етиката, която Затопек е следвал.

Галилео Галилей (една от историите в книгата е как Емил Затопек нарича себе си по този начин – бел. ред.).

Няколко пъти Затопек играе рисково с властта, поставяйки ултиматуми. Безстрашен ли е бил, или е вярвал в значимостта си?

Реагира, но не по политически причини, а по професионални, като атлет. В известен смисъл е бил безразсъден. Имало е граница, която никога не е преминавал. В случая с Йогурт я пресича и Галилео Галилей се превръща в Ян Хус, защото поставя всичко на карта.

Добре че е постигал рекорди. Политическите лидери тогава са му простили. Успешно пресъздавате дискусиите между тях в книгата и читателят осъзнава риска, който Емил Затопек е поемал. 

Целувката на Дана и Емил, запечатана от журналисти на Олимпиадата през 1952 г., с която завършва графичната новела „Затопек“

Мисля, че връзката с Дана е много важна част от живота на Затопек. Въздейства и на двамата, и двамата постигат успехи и поставят рекорди. Изключителна любовна история. Реална ли е?

Да, това е истинска история. Не знам дали щяха да са толкова дълго заедно, ако тя не беше станала олимпийска шампионка (смее се). Дана все още е жива, на 96 години и се срещнахме с нея.

Мислите ли, че Затопек разширява човешките възможности в бягането и ако да, дали това се е отразило на развитието на бягането в съвремието?

О, абсолютно! Затопек е основополагащ за т.нар. интервални тренировки, които са стандарт за съвременните бегачи. Идея на Халуза, но Затопек възприема този стил. Когато започва да се изявява, бегачите на дълги разстояния тренират, като бягат на дълги разстояния няколко пъти седмично. Халуза обаче смята, че по-добра тренировка е да направиш няколко пъти спринтове от 200-300-400 метра и след това да отпускаш, т.е. да се напрягаш много пъти, а не да бягаш със средна сила дълго време. Когато Затопек започва кариерата си, е единственият, който следва този модел. Когато тя завършва, всички световни атлети вече използват този метод.

В наши дни продължава да се тренира по същия начин.

Следващият въпрос ме владее още от момента, в който прочетох автобиографията на Килиан Хорнет „Тичай или умри“. Вие сте проучвали историята на Затопек внимателно и може да имате свой отговор. Какво минава през главата на атлета в момент на трудност, на достигане на границата на силите? За мен е необяснима тази борбеност и отдаденост докрай, до същинска смърт. Вие как си я обяснявате като изследовател на Затопек, избрал за подзаглавие на книгата си „…не можеш ли повече, ускори темпото!“?

Трябва да си в известен смисъл мазохист.

Емил Затопек

Дали има друг отговор? Заглавията на книгите са доста сходни

Питат Затопек какво прави, когато не може повече. А той отговаря: „Ускорявам темпото, започвам да бягам по-бързо“. Сцената, в която тичат на един дъх, показва, че има такава психика, макар да припада след това. Затова е способен, има такава настройка. Умът преодолява материята.

Вие тичали ли сте?

Играл съм футбол, хокей, но мразех тичането. Обичам отборните спортове.

Как се отнасяте към отваряне на възможностите пред бегачите и поставянето на все по-висока летва в издръжливостта и постиженията?

Мисля, че по отношение на бягането на 100 метра вече сме видели най-доброто – не мисля, че някой ще надмине Юсейн Болт. В дългите разстояния има какво да се подобрява, но има доста хитруване. Използва се кръвен допинг за издръжливост. На 800 метра например имаме рекорда на Ярмила Кратохвилова, която използва масирано стероиди и толкова е вдигнала летвата, че никой не може да се приближи до нея. Може би някой ден хората ще започнат да си ампутират умишлено краката, за да използват свръхтехнологичени протези като известния южноамерикански бегач Оскар Писториус. Може някой да е достатъчно луд, за да се пробва.

Изводът сякаш е, че се правят постижения благодарение на външни средства, а не откъм способности на човешкото тяло.

Човешкият потенциал вече е оползотворен. Максимумът е почти достигнат. Нататък следват технологиите.

Един въпрос от приятелка бегачка, която искрено се развълнува от срещата ми с вас. Смятате ли, че професионален спортист, който притежава и демонстрира подобни качества, би бил успешен в условията на свирепа конкуренция в днешно време? Или по-скоро ще бъде в негов/неин ущърб?

Затопек е имал преимущество, което е ползвал – различието на метода му. Печелил е с 200 метра преднина. На 10 километра е с половин обиколка пред другите. Има състезания на Олимпиада, в които го дават как надминава останалите играчи и намалява темпото, за да спре и да говори с други бегачи. Днес разликите между атлетите са много малки и в наше време подобно великодушие би било в ущърб. В хокея има поговорка: „Ако човек не лъже, значи не се състезава“. За съжаление.

Провежда ли се все още ежегодното възпоменателно бягане в Копршивнице, посветено на Емил Затопек?

Провежда се, основно е за деца и младежи. От родното му място до това, в което е погребан. Дана Затопек, която все още е жива, отива и награждава победителите.

Забележително влияние има фигурата на Затопек, създават се списания с неговото име…

Да, в Белгия например има списание „Затопек“, в Германия съществува хеви метал банда, която се казва „Затопек“.

Фрагмент от графичната новела „Затопек“ (художник: Jaromir99)

Не мога да се въздържа и да не попитам: какви читателски реакции очаквате? От избор на жанр или от перспективата, че Затопек е бегачите?

Когато започвам да пиша книга, никога не си мисля какви ще са читателите. Всъщност нямам идея.

Манол Пейков допълва: И аз като издател никога не знам. Надявам се на хора като мен, които се вълнуват от историята и жанра, понеже аз съм се развълнувал от нея и я довеждам в България.

Въпрос към издателя Манол Пейков. Наричате книгата „графична новела“. Какви са разликите с комикса?

По-скоро използвам термина „графична новела“, за да има малко повече оценка на сериозност. Американски термин, използван, за да се направи разграничение от комикса, който се счита за несериозен жанр. Много хора от моето поколение гледат на комикса като литература второ и трето качество, нещо, което е разводнено и елементаризирано, за да може да развлича, да стигнеш до хора, които не четат. Но това не е единствената роля на комикса, нито единствената му употреба.

Истината е, че когато се употребява интелигентно и се владеят изразните му средства, комиксът може да разказва качествено, както и в книга не може. Съществуват комикси, които поради уникалното съчетание на текст и визия – възможността да използват кинематографични похвати, а в същото време да има и текст – правят чудеса. Могат да променят динамиката на времето, да го връщат назд по естествен начин, докато в литературата затова трябва да изпишеш множество страници с обяснения.

Има комикси, които са и страхотна литература. Ето, например в дългия списък на тазгодишния „Букър“ имаше номиниран комикс и за малко не влезе в краткия списък. Всяка година излизат комикси на ниво на големите литературни шедьоври. Комиксът не бива да се подценява. Като жанр има огромен потенциал за хора, които знаят как да го използват. Има богата изразност. Само по избора на цвета разбираш в коя епоха се развива действието. По-бързо навлизаш в историята. Възприемаш определено настроение. Родее се с анимацията и киното.

Работя бавно и упорито в посока за утвърждаване на комикса за възрастни, който наричам „графичен роман“ или „графична новела“. Утвърждаването на българския пазар е трудно. Обикновено хората, които четат комикси като възрастни, са чели такива и като деца. В нашето поколение нямаше особен избор. Имаше една „Дъга“, която се намираше трудно, чакахме на опашки за нея. За 10 години излязоха само 20 броя. Имаше страст към списанието, но не сме развили култура на четене на комикси. За да разбираш от нещо, първо трябва да наситиш ума с него.

Има ли скрито послание в книгата?

Купете я за своите приятели (смеем се).

А кое е явното тогава?

Графичните новели са нещо страхотно. Надявам се книгата да ви хареса.

Обща снимка за финал (фотограф: Манол Пейков)

На корицата: Ян Новак гостува в Русе. В ръцете си държи шарж, направен специално за него от русенския художник Огнян Балканджиев. 

Ян Новак е прозаик, сценарист и драматург, който пише на чешки и английски език. През 1969 г. със семейството си напуска Чехословакия и след едногодишен престой в австрийски лагер за емигранти заминава за САЩ. Съавтор е на два документални филма за Вацлав Хавел и преводач на редица от пиесите му на английски език. В България е познат като съавтор на Милош Форман в автобиографичната му книга Co já vím?, чието първо издание е публикувано у нас през 1995 г. от „Анубис“  под заглавие „Повратна точка“.

Jaromír 99 е псевдоним на музиканта и комикс художник Яромир Швейдик. Известен е като член на групите Priessnitz и Umakart, както и като художник на трилогията „Алоис Небел“ (Alois Nebel, Labyrint, 2003–2005; 2011), проправила пътя на комиксите за възрастни на чешкия книжен пазар. Той е съсценарист и художник  на успешната й филмова адаптация (2011), удостоена с Наградата на Европейската филмова академия в категорията за най-добър анимационен филм. По предложение на британското издателство SelfMadeHero адаптира като комикс „Замъкът“ от Франц Кафка (2013), за което е номиниран за наградата Will Eisner. След успеха на „Затопек“ заедно с Ян Новак работи върху комикс версия на романа „Дотук добре“, която предстои да излезе до края на 2018 г.

Васил Самоковлиев, вдъхнал живот на „Затопек“ на български, сред най-изявените преводачи на чешка художествена литература у нас. Превежда както класически, така и съвременни автори, сред които Карел Чaпек, Владислав Ванчура, Владимир Парал, Милан Кундера, Бохумил Храбал, Емил Хакъл и др. Носител е на наградата на Съюза на преводачите в България за преводите си на „Капризно лято“ от Владислав Ванчура (1995), „Уроци по танци за възрастни и напреднали“ и „Обслужвал съм английския крал“ от Бохумил Храбал (2013).

[ + ]