fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

За всеки човек има книга, знаете ли? И рано или късно тя винаги го намира – из „Нощ“ от Камелия Кучер [откъс]

9 мин.

Има книги, в които се влюбваш от първата страница. Такава е „Дом“ от Камелия Кучер. Вторият роман на писателката излиза през октомври и пренася читателя в Рим от времето на Втората световна война. „Нощ“ разказва историята на Виторио де Лука и Ева Азария – две деца, откриващи любовта за първи път. Историята, политиката и съдбата обаче разделят пътищата им за дълго. 

Прочетете откъс при нас.

Ева Азария. Трудно мога да опиша колко силно я обичах. Защото самият аз не разбирах каква бе онази непреодолима сила, която все ме дърпаше към нея. Като магнит. Че и по-силно. Измъчваше ме и ме вълнуваше едновременно. Сърцето ми хем спираше, хем биеше лудо, щом се разминехме на улицата. А тя така настоятелно ме гледаше с онези тъмни очи, че направо…

Копнеех поне веднъж да спре на тротоара до мен и да ми позволи да я разгледам отблизо. Лицето и точния оттенък на очите й. Да преброя луничките, които толкова ми харесваха, и да запомня точното им местоположение. Една по една. Като карта на скрито съкровище.

Никога не спираше. Шмугваше се в книжарницата и потъваше сред книгите – в света, така далечен от моя. А на мен ми оставаше единствено да я попивам тайно с бинокъла. Ден след ден да наблюдавам как чете или пише в дневника си. Да си представям, че чувам музиката, извираща от струните, когато свиреше на цигулката, чието място бе в ъгъла на стаята, прибрана в тъмнокафяв кожен калъф. Дървото лъщеше, хвърляйки отблясъци всеки път, щом Ева приближеше прозореца и позволеше на бронзовата следобедна светлина да я облее. Цигулката ми се струваше твърде ценна вещ – от онези, които се боиш да докоснеш дори и да получиш позволение. Така ефирна изглеждаше в елегантния замах на Ева, когато я вадеше от калъфа и внимателно я полагаше на рамо като малко пухкаво коте, което искаше да предпази от дебнещите опасности по света. Божичко, как й трептяха клепачите, когато свиреше – винаги затворени. Умирах си да чуя мелодията, която излиза изпод фините й пръсти. Представях си я и нещо ме гъделичкаше в стомаха.

Влизал съм в книжарница „Азария и син“ – елегантен шрифт със златни букви, няколко пъти. Всъщност синьор Азария няма син, но има Ева. Как му завиждах за това. Разяждаща, злъчна завист беше. Ревнувах я от всичко – от въздуха, изпълващ дробовете й, от книгата, която с такава наслада четеше, от споделените тайни в дневника, от книжарницата, където се чувствах глупав и ненамясто.

Признавам, че аз доста по-късно открих книгите. Не мога да се меря с теб, Ева. Никога не бих посмял.

Влизах без ясна цел. Тласкан от порива да я зърна. Тогава все още не притежавах бинокъла на дядо, не бях открил и дупката, която разкриваше гледката към нейната стая, а аз все се надявах, че ще разкрие и гледката към мислите й.

Още на прага ме лъхваше мирисът на старите книги, отрупали рафтовете. А онези, за които нямаше място, бяха наредени в криви колони от пода до тавана и изглеждаха така, сякаш, ако дръпнеш една, има голяма вероятност да се срутят всичките. Купчината с тайнствените тетрадки почиваше върху дъбовото бюро в ъгъла – до красивата алабастрова лампа, по която така се прехласвах. Тъмнозеленият абажур приглушаваше светлината, разпръсквайки я около себе си като тайнствен ореол с медни тонове и трептящи зеленикави отблясъци. Очилата на синьор Азария бяха винаги прилежно сгънати до лампата. В другия ъгъл се намираше кресло, което някак бяха успели да наместят сред книгите, надвиснали отгоре – идеше ти да потънеш в изтъркания плюш и да четеш ли, четеш. По онова време най-силно копнеех да прочета дневника ти.

Всеки детайл в малката книжарница създаваше усещане за вълшебство, нещо вълнуващо и непознато, до което не можех да се докосна, колкото и да ми се щеше.

Никога не знаех какво да кажа, а каквото успееше да се отрони от устата ми, звучеше нелепо и нескопосано. И никак не се усещах готин като Сантино, а ми се искаше – в онези моменти в сумрака на книжарницата, когато ти и баща ти гледахте към мен. Ти скришом, а той – с усмивка, докато ме питаше: С какво можем да услужим, младежо? Книга ли търсите, ей сегичка ще намерим една за вас. За всеки човек има книга, знаете ли? И рано или късно тя винаги го намира.

Ужасно много ми се искаше.

Книгата, предназначена за мен, не се оказа онази, която баща ти така благородно ми подари тогава, когато, след като я донесе, за мой огромен ужас се сетих, че аз… всъщност нямам пари. А той се усмихна топло и поклати глава: За историите не са ти нужни пари, синко, нужно е сърце. Сетне пъхна „Божествена комедия“ в ръцете ми.

Появи се по-късно, когато теб вече те нямаше – в коридора, където я бе изпуснала. Там ме намери. Едва тогава щях да разбера думите на баща ти.

Влюбих се в Ева в първия ден, в който я съзрях. Разбира се, тогава изобщо не подозирах това, но сега го знам. Никой не я забелязваше особено – може би защото и тя не се вглеждаше в хората около себе си. Деликатна и тиха, Ева вървеше по коридорите на училището като видение. В час старателно записваше думите на учителя и макар никога да не се включваше в дискусиите, бе подготвена по всички уроци.

Вълнуваше ме начинът, по който се споглеждаше с учителите, когато й връщаха домашните или някой тест. Единствено нея гледаха с разтапяща се усмивка – за сравнение, мен дори не ме удостояваха с поглед. От очите им капеше мед, а тя само свиваше устни, страните й поруменяваха и луничките съвсем изпъкваха. Свеждаше очи надолу и поемаше листа, без да изрече и думичка.

Ева не оставаше след часовете да играе на двора и не излизаше да се шляе по улиците като останалите деца. Тя и луничките й вървяха сами на път към дома, а понякога синьора Азария я чакаше след края на последния учебен час и поемаха заедно към книжарницата, а аз тайно ги наблюдавах и се дивях на въодушевлението и очарователната й усмивка, докато разказваше нещо на майка си. Тогава започнах да я следя – малко преди да спре да идва на училище. Лъжех останалите, че трябва да се прибирам рано, оставях ги да ритат топка на двора и тръгвах подир нея, без намерение да я заговоря, понеже си бях срамежлив глупак. А и тогава действително вярвах, че Ева е същество от друг свят – с цялата й елегантна недостъпност и призрачна аура.

Но за едно бях сигурен: Ева не беше надменна. Неведнъж бях чувал момичетата да го казват, щом минеше покрай тях. Ала ако някой я заговореше в столовата или в междучасието, тя отговаряше учтиво и с усмивка. Просто никога не заговаряше първа, а и много обичаше да чете. А навремето, в нашето прашно и глупаво детство, любовта към книгите действително се смяташе за признак на надменност.

*

Черно-бели – такива са всички снимки от войната. Наскоро прочетох за една художничка, която изкуствено оцветява фотографии от Втората световна война, за да изглеждат по-автентични и наблюдаващият да успее да почувства времето. Но това е грешен подход. Войната винаги е черно-бяла – дори и сега, когато вече можем да правим цветни снимки. Такъв бе животът тогава, такова беше детството ни – личи си по лицата на хората, преди модерната художничка, не помня откъде, да ги оцвети и да им отнеме душите. Защото душите ни бяха такива. За себе си не зная, но нейната беше бяла. На Ева.

Ще излъжа, ако кажа, че не съм изживял детството си щастливо. Но безгрижието ни се оказа коварно, понеже ни остави неподготвени за онова, което последва.

По време на режима детството ни преминаваше сравнително леко. Разбира се, съществуваха маршировките, състезанията и авангардистите, а в училище ни заливаха с лозунги като: Войната е онова за мъжа, което е раждането на деца за жената!*, и с отчайващо дългите проповеди на учителите за величието на нашата нация, Imperia Romana**, Marcia su Roma*** и така нататък. И действително човек трябваше да внимава какви ги говори, а от време на време някой съсед изчезваше безследно, като синьор Бианки от петия етаж, който остави жена и две деца, или синьор Гало – познат на татко и по мои бегли спомени, много мил и благ човечец.

Но нас това не ни засягаше особено. Да, децата понякога са жестоки.

Камелия Кучер (1985 г.) издава своя дебютен роман „Дом“ след години пътуване по света, преди окончателно да се завърне в България заедно със семейството си. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, Камелия Кучер завършва образованието си в Женева.

В „Аз чета“ можете да прочетете интервю с Камелия или да изслушате шестия брой на „Книжния подкаст“, в който авторката разказва повече за създаването на героите от романа „Нощ“.

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!