fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Камелия Кучер: Домът на душата ми е там, където е моето семейство

11 мин.

През изминалата 2018 г. в книжарниците се появи романът „Дом“ (изд. „Хермес“), дело на очарователната дама, която искаме да ви представим в това интервю – писателката Камелия Кучер. Усмихната, мила и ефирна, тя създава впечатление на човек, който живее живота си така, че да бъде щастлив в собствената си кожа. На фона на завидното образование, което получава, и възможностите за кариера, с които разполага, Камелия избира да се довери на своето шесто чувство. Вътрешният ѝ глас и невероятен талант ѝ подсказват да подари на себе си и на бъдещите си читатели незабравимата човешка история, която можем да открием  в „Дом“. Тепърва ще я препоръчваме, оценяваме и обичаме, а междувременно ви приканваме да се запознаете с Камелия и нейните творчески тайни.

Вече си се срещала с читатели, така че със сигурност знаеш, че книгата ти много се харесва. Как те кара да се чувстваш този факт?

Всъщност е много ново за мен, защото това е първата ми книга, дебютен роман. Още от детството си имам някакъв блян да съм писател и цял живот пиша, защото просто имам нуждата да го правя. Докато пишех „Дом“, изобщо не съм мислила докъде ще стигне тя, за пътя, по който ще тръгне, дали изобщо ще бъде издадена. Написах я като много лично откровение. И когато се случиха всички тези хубави неща, когато такова уважавано и старо издателство публикува „Дом“  и започнаха да ми пишат читатели, някак осъзнах, че ако аз съм дала на тях „Дом“, то те ми дават много повече със своите писма. Толкова са откровени, разказват как ги е докоснала книгата, как ги е накарала да се чувстват…

Винаги съм мислила, че книгата е като разговор на четири очи. Че прочитането ѝ е интимно преживяване между читателя и автора, а тук този разговор сякаш продължава и след това. Вече си създадох няколко много близки познанства с читатели, което сигурно е най-големият подарък, който „Дом“ ми е направил.

„Хермес“ ли беше първият ти избор за издателство?

Съвсем случайно стана. Посъветвах се с една моя близка, която има малко по-професионален поглед върху издателствата в България, защото аз имах само читателски. Тя ми даде съвсем бегли насоки къде биха могли да проявят интерес към романа и ме остави сама да избера. Разгледах няколко варианта, но „Хермес“ най-много ми допадна, защото е издателство с традиции. Харесвам го. Спрях се на него, а те пък се спряха на „Дом“ още от самото начало, и така. Просто като съдба…

Подготвяш ли следващ роман?

Да, подготвям. Всъщност е почти готов, макар че е трудно да кажеш кога един роман вече е завършен  още не е минал през редакцията, през най-сложната работа, но като цяло историята е готова. Живот и здраве, догодина. Мисля, че ще се вълнувам много повече, отколкото с първия, той като вече горе-долу знам какво ми предстои.

По-различен ли ще бъде от това, което видяхме в „Дом“?

И да, и не. Пишейки „Дом“, сякаш случайно намерих своя глас. Всеки автор има такъв, който по някакъв начин го отличава в морето от книги. В този смисъл романът ще бъде същият, но историята се развива на съвсем друго място. Засяга малко по-различни теми, може би на моменти ще е с една идея по-тежичък. Ще видим.

Винаги, когато чета, ми е интересно дали героите си имат прототип в реалния живот на автора. Има ли такъв сред героите ти в „Дом“?

Нямам герой, който да е изцяло прототип на мой познат. В конкретни образи обаче съм вложила определени качества, които съм срещала у някого в живота си и са ми направили впечатление. В този смисъл може би има някаква нотка. Но като цяло първо пиша в главата си. Преди да седна пред белия лист, историята се появява и я оставям да узрее в ума ми, да се появят героите, да започнат да говорят… те сякаш оживяват сами. Чак след това, когато ги почувствам достатъчно оформени, ги изливам на страницата. Не знам до каква степен имат общо с реалните хора в моя живот, защото вече ги чувствам достатъчно реални.

И аз така ги усещах докато ги четях.

Може би това усещане се предава от автора към читателя, което много ме радва.

В книгата говориш в мъжки род, защото разказваш от името на главния герой. Искам да те попитам дали е трудно да гледаш през мъжките очи, да вървиш в мъжките обувки?

И друг път са ми задавали този въпрос, даже и мои близки, които първи прочетоха книгата, преди да излезе. Дотогава не се бях замисляла. Идеята за „Дом“ се появи просто така  през очите на малкото момче. Както казах, историята започна да се развива в главата ми, а това момче  да оживява. Така и аз влязох в кожата му  дори не си давах сметка дали пиша от мъжка или от женска гледна точка. Може би просто защото в романа гласът на Франсоа е по-скоро човешки. Нещата, които го вълнуват, които той си спомня, емоциите, които изживява, връщайки се назад, са по-скоро човешки емоции, неопределяни от мъжкото или женското.

Това вече е въпрос, който всички задават, но не мога да не те попитам и аз – кои са любимите ти автори и поети? Обичаш ли поезия?

Да, обичам поезия. Признавам, че напоследък по-рядко я чета, защото за нея сякаш трябва по-специална нагласа  наистина да останеш насаме със себе си, да я накараш да те докосне в дълбочина,  а пък на мен с три деца вкъщи, сред които и малко бебе, ми е много трудно. В юношеските ми години, когато учех в Швейцария, пишех поезия, само че на английски. Така ми идваха думите, тъй като учех на този език.

Любимите ми автори са много, естествено. Може би тези, които най-много са ме впечатлили в юношеските години, когато се е оформяла любовта ми към книгите, бяха Селинджър („Девет разказа за семейство Глас“ ми е много любима), цялото творчество на Фицджералд. Най-любимата ми книга е „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Нея съм я препрочитала сигурно двайсет пъти, като неизменно откривам нещо ново. Начинът, по който е написана, е някак епичен. С толкова много лица е! Руските класици също са ми много любими с тези големи трагедии. „Анна Каренина“ и особено „Евгений Онегин“ са ми най-любимите сред тях. „Смъртта е занимание самотно“ на Рей Бредбъри, Труман Капоти

А ще четем ли поезия от Камелия Кучер? 

Знаеш ли, съвсем наскоро се замислих, че много отдавна не съм писала поезия. В юношеските ми години тя беше една такава мрачна, типична за онова време – много тийнейджърска поезия. Тогава спечелих награда с един от стиховете си  толкова беше отдавна, че нямам спомен как се казваше. Имаше някакъв литературен конкурс в Англия и моята преподавателка по английски език – мис Барет, която знаеше за моите стихове, изпрати един от тях и аз спечелих първо място. Може би това ми даде увереност, че някой ден мога да се занимавам с поезия. Но в един момент, когато започнах да пиша проза, поезията остана назад. Не знам дали се случва често, но при мен така се получи. Наскоро точно това се чудех – дали не ми се иска да се върна при нея. Ще видим, не знам… Дай боже… Писането на поезия е много различно преживяване, разкриващо и интимно.

Снимка: Гергана Кирилова

Разбрах, че извън писането трите деца заемат цялото ти време, но каква си по професия, какви са хобитата ти?

Що се отнася до професията, завършила съм бизнес администрация, което за мен в известен смисъл си беше мъка. Направих го по настояване на моите родители. Те са бизнес ориентирани, практични хора. Исках да следвам литература, философия, психология – нещо, свързано с хуманитарните науки, но не ми позволиха, бяха много против. Та, работила съм в тази сфера. Не знам дали е редно да го кажа, но за щастие, вече излязох от нея. Слава богу, че успях да издам роман и в момента да се занимавам с това.

Иначе преди децата спортувах много. В детските години се занимавах професионално с тенис, пак по настояване на родителите ми. Те винаги ме държаха изкъсо и спортът беше неизменна част от живота ми. Преди писането се занимавах с бизнес в тази сфера, по моята специалност.

Споделяла си и преди, че спортът те е научил на дисциплина. А каква е дисциплината и правилата, когато трябва да пишеш, за да не се разсейваш?

Поне за мен е изключително трудно да говоря за дисциплина в писането. Това е творчество – понякога насила не става. Знаеш, че трябва да седнеш да напишеш определен брой думи на ден, а те невинаги излизат. Много е трудно. Като цяло дисциплината за мен по-скоро се изразява в това, че когато ме навести вдъхновението, мога да не се къпя, мога да не спя, да не ставам, само и само да пиша. И дисциплината идва оттам – да стана, да оставя компютъра, да хапна нещо, да изпия една чаша вода, да се изкъпя, да се приведа в нормален вид, да отида да взема децата. Тези чисто ежедневните неща са ми много трудни, когато съм потънала в историята. Там всъщност се проявява моята дисциплина. При мен е малко наобратно!

Все така да е, да пишеш! А какво те вдъхновява да го правиш? Откъде черпиш идеи? 

Ако имах отговор на този въпрос, може би щях да напиша 20-30 книги в живота си. Не знам. Вдъхновението идва внезапно отнякъде. Поне засега съм от онези автори, които не го насилват. Оставям го да дойде само. Знам, че е процес – дали е вследствие на факта, че тук нещо си чул, там нещо си забелязал, другаде нещо си прочел, провел си някакъв разговор, нещо си почувствал. В един момент всичко това се събира и идва вдъхновението.

Вдъхновява ме човекът и човещината. Вдъхновява ме дори историята, разказана през очите на човека. По същия начин ми действат и филми, книги, музика. Такава съм – цялото творчество ме вдъхновява. Вкъщи не гледам телевизия, но ако го правя, гледам единствено образователните канали и предавания. По принцип обичам историята. Смятам, че историята и книгите са паметта на цивилизацията, на човечеството и колкото повече знаем и се интересуваме от тях, толкова повече сме хора ние самите.

Пътувала си страшно много, живяла си в чужбина. Коя дестинация би посетила, за коя би писала?

Ооо, имам готов отговор! Едно място винаги много ме е вълнувало и вдъхновявало, когато съм гледала филми или съм чела за него. Още не съм имала възможността да го посетя, но силно искам да отида в Лисабон. (Един от филмите, за които споменах, е „Нощен влак за Лисабон“ с Джеръми Айрънс – много е хубав, препоръчвам го!) Това ми е мечта. И ми се ще следващата, дай боже, трета книга, да се развива там.

Къде е домът на душата ти? В България ли? 

Ох, покрай книгата и факта, че я озаглавих така, съм си задавала този въпрос много пъти. Може би домът на душата ми е там, където са моите близки, моето семейство.

Да, в момента е тук, но в същото време, дали защото съм живяла на много места, не обичам да ограничавам съзнанието и душата си. Ако има някаква рамка на моята душа, но в хубавия смисъл на думата, то в нея ме поставя моето семейство, моите близки.

Снимка на публикацията: Гергана Кирилова