fb
Ревюта

„Жажда“ за блаженство с Амели Нотомб и Исус от Назарет

4 мин.

Всеки път, когато започвам нова творба на Амели Нотомб, се чудя какво самочувствие трябва да има един писател, за да нарича сам себе си „графоман“Амели Нотомб закача този етикет, от който дори най-признатите и обичани автори се страхуват, на ревера си като орден или особено пищна бутониера и година след година ни поднася тънки, но дълбоки книги. А ние, като верни последователи (смея ли да кажа – култисти?), четем предано всяко следващо евангелие от Амели и колекционираме фините томчета с религиозна отдаденост. 

Що за писател трябва да си, за да напишеш книга за последните дни на Христос, при това такава, в която историята ни разказва самият той? 

За да изпитваш жажда, трябва да си жив.

„Жажда“ (изд. „Colibri“, превод Светла Лекарска) не е исторически роман, не е и религиозна трактовка. Това е книга за човешкото, плътското, телесното. За жаждата и за жадуването да живееш и да изживяваш. Амели Нотомб поглежда към човека Исус. За разлика от хората, той има пълното съзнание за радостите на тяхното съществуване и знае, че времето, за което трябва да ги изживее, е по-кратко от един човешки живот. Човешкото у него се сблъсква с божественото предопределение, с мисията му на месия, и в този сблъсък се ражда ненаситна жажда за живот

Човек разбира такива големи истини само когато е жаден, когато изпитва любов и когато умира – и за трите е нужно тяло.

Разбира се, „Жажда“ е книга и за любовта. Но не просто за възвишената, божествена любов, която канонът твърди, че бог изпитва към всичките си творения. Това е книга за плътската любов, за любовта към храната и водата, за любовта към приятелите, към вятъра и към усмивката на любимата. 

Голямата разлика между баща ми и мен е, че той е любов, а аз обичам.

За разлика от библейския си образ, нотомбският Исус вярва, че за да обичаш, трябва да познаваш злото – поредно доказателство за неговата човечност. 

Ако нямах тази тъмна страна, никога нямаше да мога да се влюбя. Любовното състояние е неприсъщо на хората, които не познават злото. За да изпиташ това главозамайващо чувство, трябва да се наведеш над бездните, които криеш в себе си.

Амели Нотомб (снимка: Wikipedia)

Нищо човешко не му е чуждо, помните ли?

Силата на Амели Нотомб е в кратките форми. Образите, думите и впечатленията при нея са толкова наситени, че повече от 100-120 страници биха докарали свръхдоза на читателя. Не мога да си представя епичен петстотинстраничен роман от Нотомб.

И все пак „Жажда“ ми се стори твърде кратка, чувствително по-кратка от останалите книги на Амели. Все пак тя проследява само един ден – от произнасянето на присъдата до разпъването на кръста. Възкресението три дни по-късно е по-скоро допълнение, но не и основен фокус на книгата. 

Когато умрем, се намираме в луксозното положение да бъдем едновременно автор и читател – тоест писател, който твори за собствено удоволствие. Нямаме нужда от писалка или клавиатура, когато пишем по тъканта на своето блаженство.

„Блаженство“ – такава хубава дума! Струва ми се, че на фона на всичко, което имаме, всичко, което искаме и ни залива всеки ден, сме забравили, че сме способни да изпитваме блаженство. Жажда“ е урок по това забравено изкуство – наслаждението. Въпреки цялата фикционалност на Библията и християнските митове (самият герой на книгата се закача със склонността на апостолите си да изопачават и пренаписват битието му), ни трябваше историята на един полубог, за да оценим предимствата на това да си човек. 

За да изпитваш жажда, трябва да си жив.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.

Още:

По следите на изгубената Япония с Амели Нотомб и „Щастливата носталгия“
Амели Нотомб открехва вратата на подземието на Синята брада
Живак – приказка за скритата красавица
„Антихриста” – в борба срещу себе си и злото
Смел „Любовен саботаж“ по детски
Философия на шампанското с „Петрония“ и Амели Нотомб
„Попитай сърцето“ и Амели Нотомб ще ти разкаже всичко
 Амели Нотомб: Ако имах книга с герой българин, бих я нарекла „Опасният розов храст“