Япония винаги ме е привличала със своя особен чар и традиции, подобно на жена, за която знаеш много, но още не си имал щастието да я опознаеш на живо. Това бе една от причините да посегна към романа „Жена“ от Такео Аришима. Друга причина бе, че историята на Аришима е от онези, които чакат някой издател да ги преоткрие, защото за последно книгата е издавана през далечната 1988 г. Наскоро, благодарение на издателство „Апостроф“, този класически японски роман отново блесна на българския пазар.
За своята „Жена“ Аришима се вдъхновява по време на едно пътуване с кораб към Япония, докато чете „Ана Каренина“. Така авторът създава своя образ Йоко Сацуки – една толкова красива жена, че „събужда завист дори у гейшите“.
Тя е млада и непокорна. На пръв поглед изглежда уверена, но всъщност е самотна и неудовлетворена. Опитва се да открие себе си и щастието си. Омъжва се по любов и бързо става майка. Скоро осъзнава, че мъжът й не е това, за което е копняла, и тръгва да търси щастието си другаде. Решава, че заслужава нещо повече.
Годежът й с Кимура би трябвало да й донесе онзи престиж, за който момичето копнее, но за целта трябва да се качи на кораб и да отиде при бъдещия си съпруг чак в Америка. Бягството й не е само към привидно по-добър живот, но и от онова общество, в което Йоко се чувства презирана, неразбрана и отритната.
Щеше да се омъжи за Кимура, да се постарае да започне нов живот, да намери мястото си в американското общество – място, което бе търсила така дълго. Може би щеше да успее да постигне нещо там, в Америка, където на жената гледат с други очи. Йоко съзнаваше, че не е създадена за Япония и своето време. Тя принадлежеше на друго време и на друг свят и безспорно трябваше да ги открие. Свят, в който със собствени сили щеше да се възкачи на пиедестал, достоен за кралица.
Ще успее ли Йоко да се утвърди като независима жена и дали ще намери любовта, която търси? Аришима разказва съдбата й бавно и някак достолепно. Езикът на романа е специфичен, което на моменти малко ми тежеше, но това не променя факта, че историята е добре разказана.
Парадоксът обаче е, че за да се потуши навеки един огън, трябва да се поддържат пламъците на друг.
Всъщност не Кимура е основният мъжки герой, а Курачи – корабният помощник-капитан, в който Йоко се влюбва отчаяно и силно. Тази любов е взаимна, всепоглъщаща и страстна. Една „необуздана любов, която разрушаваше двамата физически и духовно, но Йоко „бе готова да пожертва безкористно всичко в името на главозамайващото щастие да обича и да бъде обичана“.
Винаги съм се възхищавала на подобни писатели, които са се хвърлили в дълбокото да описват женски емоции и мисли, но да пишеш от гледната точка на жена, бъдейки мъж в живота, си е нож с две остриета. Може би именно заради това от един момент нататък „Жена“ просто вече не ме притегляше към себе си. Самоналожената драма на главната героиня и душевните й терзания определено ми дойдоха в повече. Дочетох романа по-скоро на инат. Но трябва да призная, че сюжетът е до голяма степен актуален и днес. Мога само да си представям какво впечатление е оставила подобна книга във времето, когато е била публикувана за първи път в Япония.
И макар на мен трагичността в романа да не ми се понрави, не мога да си кривя душата и да не призная, че от самото начало до края Аришима се е справил успешно с пресъздаването на образа на Йоко – една жена, която постепенно рухва и се превръща в съвсем различна от „онази, на която всички се възхищаваха и шепнеха: „Вижте, Йоко, Йоко!“. Лицето, което преди е било по-красиво от това на някоя гейша, сега е страдалческо и „изкривено от злоба и ревност“.
Именно това е основният смисъл, който Аришима е загатнал – любовта може да промени всеки, тя може да те възвиси и да те погуби с еднакво голяма сила и тежест. Въпросът е ти какво ще й позволиш да направи с теб и сърцето ти и каква цена си готов да платиш, за да останеш обичан…
