fb
Ревюта

„Жената с червеното тефтерче“, изтъкана от френски прелести и чар

4 мин.

Всяко зло за добро е една от онези ужасно изтъркани поговорки, които повечето хора мразят да чуват, особено ако току-що са преживели въпросното зло и близките им се мъчат да ги утешат с клишета. Аз обаче я намирам за симпатична, също нереалистична и често неприложима към действителността, но някак…романтична. Защото, когато нощем те нападнат в гръб, оберат те на прага на дома ти и изпаднеш в кома, е препоръчително съдбата да ти е приготвила нещо много хубаво, с което да ти се реваншира за страданието.

Като например нова любов.

Лоран Льотелие (ах, тези красиви френски имена…) е разведен мъж на средна възраст, собственик на книжарница „Червената тетрадка“. Интелигентен, сериозен и вглъбен в себе си, Лоран минава през живота като повечето хора – кротко, съсредоточен в делничното и без да си прави излишни илюзии. Докато не попада на изискана лилава чанта, захвърлена край боклука.

Воден от неизвестния импулс, който от време на време ни подтиква към нетипични за нрава ни постъпки, Лоран прибира чантата с намерението да я предаде на полицията. Съдържанието й обаче го заинтригува, особено червеното тефтерче, изпълнено с интимните размисли на притежателката си. Лоран се впуска в търсене на улики, било то и най-незначителните, които да му помогнат да разкрие самоличността на мистериозната жена. Издирването му включва редица чудати премеждия, като причакването на Нобеловия лауреат Патрик Модиано в парка и разшифроването на египетски йероглифи.

А междувременно в болницата Лор броди из мъглите на съзнанието си и бавно се пробужда от комата, без да подозира, че някъде там един непознат, но добър мъж се влюбва в нея, без дори да знае името й.

„Жената с червеното тефтерче“ (изд. „Факел експрес“) е онази артистична френска дама, на която малцина могат да устоят. Антоан Лорен пише с особена лекота и непринуденост, които те грабват още с първите страници. Стилът му е чаровно разпилян, изпълнен с чистосърдечност и тънък хумор. Силно се впечатлих от умението му мигновено да сближава читателя с героите си. Няколко грижливо подбрани въвеждащи изречения и вече имаш чувството, че сте споделяли десетки тайни в кафенетата по оживените парижки улици.

Антоан Лорен (снимка: Le Passage)

В интерес на истината, Лорен през цялото време ми напомняше за любимия ми Давид Фоенкинос. Същият финес и чар, същата обезоръжаваща романтика и закачливост, същите изящни фрази – все едно се завърнах у дома. Да не говорим, че Лорен на няколко пъти успя да ме сломи с пристъпи на смях, на каквито отдавна не се бях поддавала. Ако тези двама магьосници са образецът на съвременната френска литература, то непременно трябва да й освободя още място по рафтовете вкъщи.

Лично за мен „Жената с червеното тефтерче“ е есенна по дух книга, изпълнена с топлина, приятна меланхолия и надежда, че макар светът стремително да се променя, съдбата ще се отнесе благосклонно към теб и накрая все пак ще бъдеш щастлив. Навярно „съдба“ звучи твърде драматично, но всъщност не е нищо повече от сладката вяра, че животът може да ти е приготвил някоя хубава изненада и вежливо да те побутва към нея (или, в случая на Лор, да те халосва по тила).

Накратко, „Жената с червеното тефтерче“ е прекрасен роман, книжен еквивалент на пухкавия шоколадов мус, а Антоан Лорен е автор, когото ще следя с нетърпение. Надявам се „Факел експрес“ да издадат останалите му творби със същото внимание, каквото си личи, че е вложено тук. Вече се сдобих с „Шапката на Митеран“, даже на касата на книжарницата друга запленена от историята на Лор и Лоран читателка се зарадва на избора ми. Стана ми приятно и се надявам заглавието да намери още такива сърдечни фенове.

Що се отнася до съдбата… Може да възразите, че e така услужлива само по филмите и книгите, но пък ви гарантирам, че за сто деветдесет и две страници време си струва да се отделите от твърдата земя и да се предадете на емоцията. Особено когато е поднесена с толкова вкус.

Още едно ревю за книгата можете да прочетете в блога „Четиво“.

[ + ]