fb
10, които...Специални

23 прелестни цитата, с които ни вдъхновява Маргарет Мацантини

7 мин.
mazzantini-1

Маргарет Мацантини е една от най-въздействащите съвременни писателки и любимка на екипа на „Аз чета“. Няма да е пресилено, ако кажем, че сме влюбени в суровия й стил, красивия език, безпощадното говорене по неудобните теми на деня. Затова искаме да споделим с вас прелестта от три романа на неподражаемата италианска авторка:

 

От „Да дойдеш на света“

Бяхме една от онези екстравагантни двойки, на която никой не би заложил и излязла от обращение пара. Обречени на шепа чудесни месеци, а после на внезапен разпад, като къдриците на Диего при дъжд. Толкова различни бяхме…Той отпуснат, аз винаги наострена, с торбичките под очите и строгото палтенце. Обаче месеците минаваха, а ръцете ни все така бяха една в друга по улиците. Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.

 

Няма лек за онова, което ни липсва.

 

Сърцето му хлопа като ръка, хлопаща по врата, която никой не отваря. Вратата на смелостта, която тази нощ не се отваря за него.

 

Вече знае, че и обратният път е възможен, че един дявол би могъл да се превърне в ангел. Може би поуката е точно в това.

 

Аз съм жена, обременена от интелигентност, всичко онова, което преди ми помагаше, сега ме напуска. За вярата нямам достатъчно кураж. Нито пък невинност.  Господ е само далечен съучастник в недъзите на хората.

 

От „Никой не се спасява сам“

Nikoy ne se spasyava sam - Margaret Matsantini

И двамата хвърчащи в небесата, изтъкани от емоционални липси. Убедени, че могат да ги запълнят само със силата на мисълта. В екзалтацията им вече се беше приютил зародишът на разрухата. Двама срамежливци, които жадуваха реванш и си играеха да си подхвърлят един на друг като митомани въображаемото си единство. Смъртоносен пример за съвременна двойка.

 

Криза. Тази дума, съвременна и ужасна като рак. Не можеш да я хванеш, разпростира се навсякъде. Чуждоземно нашествие. Огромна медуза, която внезапно затъмнява твоята дупка светлина.

 

Какво искаше от него?
Всичко. Чисто и просто всичко. И това беше истинската й грешка. Да се затвори само в една любов и да иска всичко от нея. Просто защото от всичко имаш нужда. Да се научиш на всичко отначало, да ходиш да се обличаш, да правиш любов. И бяха си дали всичко, бяха се научили взаимно. Един нов съвместен живот, създаден от две мокри и несигурни същества, като две новородени жребчета, които се надигат на крака и се опитват да се задържат.
Те обаче не се справиха. Беше трудно да се приеме.

 

Те принадлежаха към поколението на сурогатите, на римейка. Всичко вече беше опитано, само трябваше да се копира без особен плам. Стари бяха и раните, и намацаните лица на емо-тата. Какво беше ново? Сушито за вкъщи, Хелоуин, фейсбук. Мечтите на всички, които познаваха, се свеждаха до това да организират събития. Да се задъхват в един безкраен празник върху развалините на всичко. Нарамили егоизма като чанта с дълга дръжка. Но това беше техният свят и те трябваше да вървят през него заедно с децата си.

 

От „Прелест“
macantini-prelest

Погребан жив в съня, сънувах любовта й, която пристигаше твърде късно, когато вече не можех да се събудя, и болката, че няма да мога да й се насладя съзнателно, в реалните й измерения, ме довеждаше до плач.

 

Влюбването идва с любенето, плътта е единственият плаж на душите.

 

И се случи наистина, беше в разрез с природата, но наистина ми се ще да знам, какво е природата, дали сбор от дървета и звезди, от земни потрепвания и чисти води, дали геният, който обитава в нас и ни подтиква да застанем с голи ръце срещу същите тези наши ръце и срещу всички сили на света.
Значи беше според природата, беше нашата природа, която изругна и прие своя най-нежен и благосклонен израз.

 

Лежахме прегърнати в леглото, загледани в това слънце, само наше, самотно и далечно като всяко желание, което не се предава.

 

Но човек е себе си само когато спре да разсъждава. Никой не бива да ме съди, преди първо да прекара няколко минути с мен в компанията на собственото ми изумление.

 

Връзката ни беше построена върху забраните, в далечната периферия на нашата идентичност. Но издържа на всичко, като онези растения, които кълнят над пропастите и нямат намерение да се предадат.

 

Ти си всичко за себе си, но никой за живота.

 

mazzantini-3

Маргарет Мацантини със съпруга си Серджо Кастелито (снимка: Moviestruckers)

Знаеш ли историята за топката, която Зевс искал да раздели, защото й завиждал, че е толкова перфектна? Част от нас останала там някъде, отделена от нас. Някои хора, при които раздялата е протекла по-леко или просто имат по-къса памет, предпочитат да живеят в настоящето и им е било по-лесно да забравят. Други обаче с течение на годините се чувстват все по-сами и лишени от част от себе си и продължават да търсят. Може и да обичат някой от другия пол в някой друг живот, но в този не могат, не успяват… просто имат нужда да съберат частите в едно.

 

Все едно някой стъпва по лицето ми с боси крака и ми мачка очите и носа, задушава ме. Знам, че имам още една, срамна идентичност. Винаги съм го знаел, но сега съм възрастен мъж. Нито мога да се върна назад, нито да направя крачка напред. Няма мърдане.

 

Поразени, се изправихме в изкуственото оранжево небе, приведохме се като мъже по жътва и събрахме нашето жито насред тази безбрежна прелест.

 

– В света всичко е копие, Гуидо. Нищо няма за измисляне. Прекопирай по най-добрия начин, на който си способен, живот, дето да те задоволи.

 

Имал си щастието да изпиташ сложността на собствената си природа. Благодарение на него не си останал непознат за самия себе си.

 

Старите, неразделни двойки се прибират вкъщи с колите си, тъжните им лица са неподвижни зад чистачките, още по-тъжните им мисли изчакват на светофара. Има време за надежди, има и време за светофари под дъжда.

 

Когато дойде зимата, ще ни е достатъчен по един пуловер върху дочените панталони, ще събираме дърва, бели като кости, ще палим огън, ще преместим хамака вътре, ще си почиваме като животните и ще четем книги като хората.

 

Животът, повярвай, не е сноп от изгубени надежди, смрадлива плетеница от мимози, животът реве и препуска в своята неспирна прелест.

 

Ревю на „Прелест“ можете да прочетете тук. Не пропускайте и отзивите за „Никой не се спасява сам“ на Цвети и Стефани.

[ + ]