Вълшебствата в третия роман на Халед Хосейни започват още от първата страница. „А планините ехтяха“ (изд. „Обсидиан“) е великолепна история за съдбите на няколко души. Хосейни е развил всеки персонаж поотделно, а действието протича разтегнато във времето от 1952 г. до 2010 г. С други думи, Хосейни дава на своите герои възможността да израснат пред очите ни, а ние да станем неволни свидетели на техните най-дълбоки емоции през всичките тези години.
Всичко в романа е така умело усъвършенствано и така ловко пресъздадено, сякаш наблюдаваш изгрева и залеза на слънцето. Думите, подредени в магически изречения, са като извезани мъниста, които разкриват душите на персонажите.
„А планините ехтяха“ е вълнуваща история за родители и техните деца, за братя и сестри, за братовчеди и приятели. Романът е толкова човешки, толкова искрен, толкова дълбок в своя смисъл. Четем за тежките решения, които понякога трябва да бъдат взети, и за онези трудни избори, които още по-трудно се преглъщат, четем за истинска обич, непреходна във времето и разстоянията, четем за надеждата, която тлее докрай в сърцата, както и за онези усмивки, които те карат „да разбираш колко малко познаваш света с неговата свирепост, жестокост и безгранично зверство“.
„Разказът е като движещ се влак: където и да се качиш, рано или късно ще пристигнеш на местоназначението си“. И докато авторът смело ни прехвърля от Кабул до Париж, Сан Франциско и гръцкия остров Тинос, читателят оставя неизменно онемял от начина, по който Хосейни разплита подробности, спомени, съдби. „А планините ехтяха“ е роман, който прилича на устойчиво, огромно и силно дърво, чиито корени се разпростират по страниците на книгата, написан така приказно, красиво и непресторено, че няма как да не се захласнеш. Истината е, че Хосейни разказва толкова могъщо своите истории, че през цялото време имаш една буца в гърлото от възторг и малко тъга. 
В книгата има от онези лични драми, които могат да сломяват и да трогват; има от онези предателства, за които те е срам да четеш, мислейки се за неспособен да ги допуснеш самият ти. А всъщност всички хора си приличаме – по един или друг начин. Всички търсим подкрепа, признателност, топлина, разбирателство и семеен уют. Всички търсим нещо, което ще ни помогне да се чувстваме по-добри в сърцето си. Всички понякога бягаме от отговорностите, с които не искаме да се съобразяваме. Но почти винаги се връщаме – там, където сме искали през цялото време да бъдем, там, където сме се чувствали у дома си. Връщаме се, търсим, дълбаем в миналото, само и само да усетим глътка спокойствие и смирение. Затваряме очи и се надяваме на прошка за делата си, на признателност за саможертвите си.
Така разказва Хосейни – той просто те приобщава към своите герои, все едно гледаш избеляла снимка, чиято история дълбоко в себе си знаеш, но си позабравил или пренебрегнал за миг. Докато в един момент чуваш как планините ехтят и си спомняш всичко. Тогава историята от снимката става незабравима и ехото отеква с пълна сила в душата ти дни наред.
Още едно ревю за романа можете да прочете от Габи тук, както и от Христо Блажев в Книголандия.
